— Убиецът е в имението! Бързо в града да викате полиция! А един от вас да тича при колата на завоя и да й спука гумите!
Разпитите на големия Клас продължиха с кратки паузи още един ден и търпението на комисаря се изчерпа с още няколко степени.
В един дъждовен следобед Бенка си седеше мирно и тихо у дома, зает с колекцията си от пощенски марки. Бенка всъщност беше едно спокойно и не особено войнствено момче, но си имаше много войнствен идол, когото беше готов да следва в огън и вода, и този идол беше Сикстен. Примерът на Сикстен превърна Бенка в един много полезен рицар на Червената роза.
И така, в този дъждовен следобед човек можеше без угризения на съвестта да се отдаде на мирни занимания в дома си и Бенка се посвети на своите пощенски марки. Той ги разглеждаше захласнат с късогледите си очи. Имаше почти пълна серия шведски марки и тъкмо искаше да прибави към нея още няколко нови придобивки, когато погледът му падна на един смачкан плик. Ах, да, беше го намерил преди известно време пред градината на Лизандер. На плика бе залепена новоизлязла пощенска марка. Бенка прибра плика, защото не беше виждал досега тази марка. Беше го хвърлил в кутията, в която съхраняваше марките си. Сега той най-сетне имаше време да го разгледа.
„Госпожица Ева-Лота Лизандер“ беше написано на плика с пишеща машина. Да, тя наистина получи много поща напоследък, тази Ева-Лота. Той надникна в плика. Празен естествено! Но марката си струваше. Тя наистина беше много хубава. Не можеше да се види откъде е изпратено писмото. На печата пишеше „О. П.“ Това означаваше обикновена поща. Датата обаче се виждаше съвсем ясно.
И тогава внезапно в съзнанието му проблесна като светкавица една мисъл. Ами ако това беше пликът, заради който се вдигна толкова шум? Който полицията търси толкова много и напълно безуспешно? Я да видим… Денят, в който белите седяха на верандата и Сикстен го изпрати да ги подразни — не беше ли това денят, в който пристигна шоколадът? Ами да, точно този ден беше! И в същия този ден той намери плика. Какъв идиот беше, че не беше го разгледал по-рано!
След две минути той вече беше при Сикстен, който си седеше у дома. Играеше шах с Йонте. След още две минути те бяха при Ева-Лота, която седеше на тавана на пекарната с Андерс и Кале. Четяха вицове и слушаха как дъждът барабани по покрива. Още две минути им бяха необходими на шестимата, за да отидат в полицейския участък. След това обаче бяха необходими поне десет минути преди разтрепераната от вълнение групичка да обясни на чичо Бьорк и криминалния комисар защо са дошли.
Комисарят разгледа плика с лупата си. Пишещата машина, с която беше написано името на получателя, имаше повредена буква „т“. Всяко „т“ имаше по едно малко камшиче.
— Децата са като кучета — поклати глава комисарят, когато шестимата си тръгнаха. — Душат навсякъде, ровят навсякъде, но както виждаш, в края на краищата все пак се връщат с нещо за ядене!
Пликът се оказа във висша степен годен за ядене. Големият Клас действително имаше пишеща машина и когато бе установено, че буквата „т“ на неговата машина има същия дефект както съответните букви върху плика, комисарят реши, че е назряло време да се предяви обвинение в убийство. Както и преди, арестуваният отказваше да признае вината си. Очевидно бяха принудени да го обвинят само по улики.
Междувременно Сикстен беше приготвил друга карта с ново „Копайте тук!“. И една хубава вечер той я предаде на рицарите на Бялата роза, събрани в градината на пекаря в пълен състав.
— Копайте тук — каза Андерс, когато Сикстен му пъхна картата в ръката. — Хубаво си го написал. Но какво ще каже баща ти, когато започнем да прекопаваме поляната му?
— Кой е казал, че е на поляната? Придържайте се към картата и аз ви гарантирам, че баща ми няма да създаде проблеми. Ние с Бенка и Йонте отиваме да се къпем на реката.
Белите потеглиха към градината на пощенския директор. Те измериха разстоянията и ги сравниха с картата и в края на краищата стигнаха до заключението, че касетата би трябвало да е заровена в една стара, почти напълно обрасла ягодова леха. Те се хвърлиха да копаят с ентусиазма на търсачи на съкровища, като надаваха викове при всеки камък, на който се натъкваха, зарадвани, че това е самата касета. Но всеки път оставаха разочаровани и продължаваха да копаят и пот течеше от тях. Когато накрая бяха прекопали почти цялата ягодова леха, Кале внезапно се обади:
— Ето я най-сетне.
Той зарови пръсти в пръстта и извади прашната касета, заровена по най-коварен начин съвсем отзад в ъгъла на двора.