Выбрать главу

— Команч.

— Лоши индианци, които не щадят пленниците — каза кочияшът. — Няколко пъти съм избягвал нападенията им с голяма мъка. Продължавайте, господин О’Бриент.

— Вождът ми направи знак да спра. Хвърли копието и военната си секира, за да покаже, че намеренията му са миролюбиви. Приближи се към мен и попита: — Ти ли си мъжът на Горската ягода?

— Коя е тази Горска ягода? — попита Моргат.

— Намекваше за жена ми — отговори ирландецът.

— Продължавайте — каза Моргат. — Разказът започва да става интересен.

— Аз съм голям вожд — рече ми индианецът. — Притежавам четири палатки и петдесет коня, заповядвам на тридесет воини, които не се боят от никого. Видях един ден Горската ягода, която бе на лов заедно с теб, и безумно се влюбих в нея. Ако ми я отстъпиш, ще ти дам палатките си, конете си, дори оръжията си.

Не помня добре какво отговорих тогава; на онзи мерзавец: мисля, че го пратих по дяволите.

— Значи тази червена муцуна искаше жена ви?

— Да. И като си тръгна, се закле, че ще ми я отнеме, дори да я скрия в укреплението — каза ирландецът.

— Индианците са нагли хора — забеляза ирландецът.

— Разбирате нали, че вече не можех да бъда спокоен. Заплахата на вожда звучеше постоянно в ушите ми. Страхувам се, че един лош ден тези похитители ще връхлетят върху селото и ще отвлекат моята Мери. Ето защо реших да отида в Калифорния, където може би ще ми потръгне по-добре, отколкото в горите на Сиера Невада.

Моргат опразни още една чаша, погледна разсеяно дъното и после каза решително:

— Пригответе багажа си и не забравяйте да вземете една добра пушка и муниции. Ако индианците наблюдават селото и се опитват да ни нападнат, ще ги прогоним.

— Благодаря — отговори ирландецът и си тръгна. Моргат привърши обилната вечеря и запали лулата си.

Лицето му не изразяваше ни най-малко притеснение После отиде в двора на укреплението, където пощенската кола вече бе готова за път.

Прегледа внимателно шестте коня за смяна, великолепни животни от равнината, все още малко диви, с дълги гриви и яки бедра на истински бегачи, разгледа един по един каишите, за да се увери в здравината им, и извади от сандъка две огромни пушки като тръби, които напълни внимателно с шепа куршуми.

— Ще надупча добре кожата на тези разбойници от равнината — каза той, като щракна с пръсти. — Моргат не се страхува от тези прерийни червей.

Тримата пътници, също приключили с вечерята, бяха вече на двора до колата.

Горската ягода бе красива млада мексиканка, само на двадесет години, с леко мургава кожа и кадифени очи, каквито имат жените от испански произход. Тя носеше живописното облекло на жените от Сонора — ярка цветна наметка с дълги ресни и кадифена пола с много златни копчета.

Като мъжа си и тя носеше една карабина, с която знаеше умело да си служи. Това впрочем бе доста обикновено нещо за живеещите в близост до индианските селища.

Тримата пътници, зарадвани от увеличените сили, сториха място на хубавата мексиканка и пощенската кола се понесе всред оглушителното дрънкане на звънци.

Вместо да се настани вътре в колата, О’Бриент предпочете да седне до кочияша, стиснал пушката между краката си.

Като мина селото, пощенската кола препусна из безкрайната равнина, следвайки две дълбоки бразди, единствените знаци за пътя на колите.

Нощта бе тъмна и духаше доста студен вятър, но под непрестанните удари на кочияша конете препускаха бързо, сякаш не усещаха тежестта на колата.

Отляво и отдясно на пътя растяха високи треви. Те биха били богатство за някой скотовъдец, но тук не служеха на никого. Страхът от нападенията на индианците задържаше поселниците около местата, където поне се чувствуваха сигурни под закрилата на укрепленията.

О’Бриент и кочияшът си отваряха добре очите, разглеждайки гъстите треви, които двата фенера на колата едва осветяваха. Но не забелязваха нищо съмнително. Съмнително бе обаче дали бяха спокойни. Дори огромният кочияш се изправяше от време на време, за да разгледа по-добре равнината.

— Хм! — мърмореше той. — Това спокойствие не ме радва. Какво ще кажете, О’Бриент?

— Ще видим — отговаряше ловецът.

Изминали бяха така почти петнадесет мили, навлизайки все по-навътре в безкрайната равнина, когато ирландецът, който се ослушваше непрекъснато, каза на Моргат:

— Чух бойното подсвиркване на червенокожите.

— Как е възможно да го чуете всред този шум? — попита кочияшът.

— Сигурен съм, че не съм се излъгал — повтори ловецът.

— Откъде се разнесе? Отдясно или отляво?

— Отдясно, струва ми се.

Моргат стана и се загледа внимателно във високите треви. Тъмнината вече бе така дълбока, че не можеше да се забележи има ли скрити в тревите хора.