Выбрать главу

Разбрал намеренията им, О’Бриент извика:

— Пазете конете, Моргат!

Но стрели бяха засегнали вече двете предни животни, които се вдигнаха на задните си крака.

Кочияшът пусна за миг поводите, взе една от своите пушкитръби и я изпразни срещу конниците.

Два коня и трима индианци, ранени от куршумите, паднаха всред бесните викове на другарите си.

В този миг ловецът се провикна:

— Вождът!

Всички видяха един висок индианец, който носеше на главата си златна диадема, украсена с пера от див пуяк. Той яздеше великолепен мустанг, бял като сняг. Приближи се достатъчно близо, за да бъде чут, и извика на ирландски:

— Дай ми Горската ягода или ще те изгоря жив на стълба!

О’Бриент му отвърна с един изстрел на карабината си. Поради внезапно подскачане на колата обаче куршумът се заблуди.

— Оставете на мен — каза младият канадец, който тъкмо бе напълнил пушката си. Той се прицели внимателно и стреля.

Вождът, ранен в гърдите, се хвана за сърцето и изпусна дългото копие, което Държеше. Мустангът му препусна из равнината и изчезна във високите треви.

Индианците нададоха страхотен вик. Разярени от смъртта на вожда си, те се хвърлиха върху конете на пощенската кола, обсипвайки ги с ударите на копията си.

Макар и тежко ранени, нещастните животни продължиха да тичат още няколко минути, после паднаха едно върху друго.

Грамадната кола, спряла внезапно, се преобърна, изхвърляйки в тревите кочияша и мъжете, които се намираха на покрива й.

Индианците скочиха бързо от конете си. Докато някои вадеха от колата мексиканката, други се спуснаха към тревите, за да се нахвърлят върху белоликите, които бяха толкова замаяни от това преобръщане, че не бяха способни да се съпротивляват.

Ала не всички бяха заловени. Един от тях, възползувайки се от суматохата, се промъкна пъргаво между тревите и изчезна в един гъсталак, без никой да го забележи. Този човек бе Моргат.

Радостни от победата си, индианците завързаха здраво пленниците, включително и мексиканката, разграбиха каквото имаше в колата и се качиха на конете си, за да се завърнат в лагера.

Моргат ги остави да си вървят, без да ги закача, и когато видя, че се отдалечават в тъмнината, излезе от гъсталака. Кочияшът се готвеше да тръгне, когато забеляза една голяма бяла сянка, приближаваща се от тревите.

— Трябва да е конят на вожда, който се връща при господаря си — рече си той. — Ето един хубав случай.

Като всички американци от Запад, Моргат носеше около кръста си като пояс ласо, дълго шест метра, завършващо с халка. Той завъртя ласото два-три пъти във въздуха, после го метна със сигурна ръка. Въжето се нахлузи около врата на коня, като го стегна силно. С умело движение Моргат го накара на падне на колене, после скочи пъргаво на на гърба му и охлаби въжето.

— В тръст! — извика силният мъж, като отпусна поводите. — Не съм конник, който се оставя лесно да бъде хвърлен.

След половин час Моргат влетя като светкавица в най-близкия пост. Той бе добре познат в станцията и бе приятел на коменданта на укреплението, на когото разправи за случилото се.

Няколко минути по-късно пак той, Моргат, възседнал вече друг мустанг, препускаше през равнината, следван от коменданта на укреплението и от петдесет конници от пограничната стража, здрави младежи и отлично въоръжени. Петте мили бяха изминати за по-малко от два часа. Когато отрядът стигна до мястото, където бе нападната пощенската кола, Моргат показа следите на индианците, ясно отпечатани върху влажната почва на равнината. Комендантът заповяда:

— Напред! Щети преследваме, ако е нужно, до Мисури! Към пладне войниците забелязаха в края на една борова гора няколко палатки.

— Ето го лагера! — извика комендантът. — Саби в ръка, готови за нападение.

Индианците, известени от своя часовой, забелязаха пристигането на пограничната стража.

Те се качиха бързо на конете си, а жените и децата им побягнаха да се крият в гората.

Сражението бе кратко, но ожесточено. Уплашени от числеността на неприятеля, индианците напуснаха скоро полесражението и се скриха в гората.

Докато се водеше сражението, Моргат и комендантът се спуснаха към палатките, които грижливо претърсиха.

Пленниците бяха все още там, в жилището на вожда, в очакване на наказанието. В бързото си оттегляне индианците не бяха имали време да ги убият.

Войниците опожариха лагера, после се върнаха, тържествено в станцията, като откараха и пощенската кола. След две седмици О’Бриент и жена му пристигнаха благополучно в Сан Франциско. А правителството връчи на храбрия кочияш награда от хиляда долара като възнаграждение за смелостта му.