Широков искрено споделяше преживяванията им и се радваше заедно с тях, но без да иска, някакво смътно чувство на огорчение не го напускаше. Като поговори със Синяев, разбра, че и той изпитва същото. Причината беше, че калистяните се приближават към Релиос, а Слънцето бе останало нейде безкрайно далече и щяха да минат много години, докато отново го видят. Радостта на калистяните сякаш подчертаваше това.
На кораба брояха вече не дните, а часовете. Всеки от звездоплавателите в който и да е момент можеше да каже колко часа има още до финала.
Ако неочаквано се разбереше, че звездолетът ще закъснее дори с един ден, това щеше да бъде тежък удар за екипажа му, толкова напрегнати бяха часовете на очакването. Но космическият кораб не можеше да закъснее. Той летеше по вечните и неизменни закони на механиката и движението му в пространството беше също тъй точно и безпогрешно, както движението на самата планета, към която той се стремеше.
Ала звездолетът все пак не беше небесно тяло. Управляваше го волята на човека, а не законите на природата. Законите на природата не се променят, а волята на човека може да се промени. Нито Диегон, нито някой от другарите му допускаха, че могат доброволно да променят пътя на кораба и да отложат тъй горещо очакваната минута, когато ще кацнат на Калисто. Не допускаха и дори не можеха да си представят такава вероятност. Но когато до края на полета оставаха по-малко от осемдесет часа, звездолетът рязко измени направлението на полета и се насочи встрани от Калисто. И нито един човек на борда му не се огорчи. Нетърпението им, стремежът по-скоро да видят скъпите си и близки хора — всичко изчезна, изместено от друго по-силно, по-властно чувство. С още по-голямо нетърпение екипажът на кораба броеше часовете, отделящи ги от новата цел, за която доскоро никой нямаше и представа.
Случайността в живота играе голяма роля. Понякога тя обърква плановете на хората, понякога им помага. Но онова, което се случи на звездолета, с еднакво основание можеше да се отнесе и към двата вида случайност.
— Да идем в централния пост — каза Виениян на Синяев, който подреждаше заедно с него многобройните материали от астрономическите наблюдения, направени през време на полета.
— А какво интересно има там? — попита Синяев; той не обичаше да прекъсва започнатата си работа.
— Ленийнг се опитва да приеме съобщение от Калисто.
— Съобщение от Калисто?
— Да. И вчера се опита, но напразно. Може днес да успее.
— Не разбирам — каза Синяев. — Нима на такова разстояние звездолетът може да влезе във връзка с Калисто?
— Звездолетът не може, неговата станция не е достатъчно мощна, но от Калисто могат да ни пратят съобщение и ние да го приемем. Преди да отлетим за Миении19, уговорихме се, че пет денонощия преди финала всеки ден по едно и също време ще изпращат съобщение.
— Но нали казахте, че вчера не е имало съобщение.
— Да, и това много учуди Ленийнг и Диегон. Станцията на Калисто е достатъчно мощна. Наистина по времето, когато отлетяхме към Земята, техниката на космическата връзка беше още неусъвършенствувана. Може би причината се крие в това. Вчерашното разстояние може да е било все още твърде голямо.
— За тези години вашите инженери може би са увеличили мощността на станцията, дори положително са я увеличили.
— Не. Тази връзка няма нищо общо с вашето… радио. (Виениян едва изговори руската дума.) Станцията на Калисто трябва да съответствува на станцията на кораба, иначе връзка няма да се получи. Тъй или иначе те са принудени да използуват същата апаратура.
— Виениян, вие ме учудвате! — усмихна се Синяев. — Никога не бих предположил, че калистяните могат да бъдат толкова консервативни. Вие просто подценявате възможностите на науката и техниката. Причината за мълчанието на Калисто е много по-проста. Звездолетът закъснява.
— Да, ние закъсняхме деветдесет и един ден. Но нима можете да помислите, че те са престанали да пращат съобщенията? Разбира се, не! Те са ги пращали и ще ги пращат, докато корабът се върне или докато минат всички допустими срокове.