С шестото си чувство Широков и Синяев разбраха какво ги пита погледът на Диегон.
— Разбира се! — каза Синяев.
Широков само кимна в знак на съгласие.
— Много добре — каза Диегон.
Централният пост веднага се изпразни. Калистяните бързо го напуснаха и се разотидоха по каютите си.
— Елате! — каза Сийнг на Широков и Синяев. — Трябва да легнете в леглата си.
— Пак ли ще спим?
— Не, но трябва да легнете. Все пак скоростта е голяма. Завоят ще причини допълнително натоварване на организма.
— По-бързо! — каза Диегон. — Не губете време. Ще чакам само пет минути.
Втора глава
В гората
Дневното светило се спусна зад хоризонта и изведнаж, без да се здрачи, плътен мрак обви земята.
Ниско надвисна тежка пелена облаци, затули звездите и направи нощта още по-непрогледна.
Поривист вятър шумеше в короните на исполинските дървета сред гъстата гора, заобикаляща отвред малката полянка.
Въздухът беше влажен, с остър дъх на гора, цветя и гниещи растения. Навътре в гората нещо тежко се движеше и с пращене ломеше дърветата. От време на време се разнасяше нисък, дрезгав рев, следван от пронизителен вой. Веднага се откликваха други, също такива гласове, сякаш поляната бе обкръжена от огромни озъбени муцуни, които издаваха този отвратителен вой.
А когато воят заглъхваше, чуваше се ритмичен стържещ шум на крила. На фона на тъмните облаци се стрелкаха черните контури на крилати същества. Бяха три. В стремителни зигзази те се носеха над поляната, като ту се спускаха надолу, ту се извисяваха.
Едното изведнаж се стрелна надолу, сякаш искаше, тъй както се е засилило, да се забие в поляната. Като зелени пламъци светеха двете му очи. Разперените му ципести крила достигаха на дължина четири метра.
От поляната се надигна човек. Тънка огнена нишка безшумно проряза мрака по посока на зелените очи.
С глух шум грамадната птица падна долу. Двете други се стрелнаха встрани и изчезнаха.
Човекът отново се отпусна на тревата. Чу се мек глас, който произнесе на калистянски:
— Четвърта.
Отговори му друг мек и приятен глас:
— Ех, да бяха само те! Ами ако довтасат ония…
— Те няма да дойдат тук. Поляната е встрани от пътеката, по която отиват нощем на реката.
— Ако ни подушат, може и да дойдат.
— Да се надяваме, че това няма да се случи.20
Разговорът секна. Трима души седяха мълчаливо на поляната и напрегнато се ослушваха в звуците на гората. Други двама лежаха между тях.
Отново се чу стържещ шум, който се приближаваше. Над поляната се замяркаха два чифта огромни крила.
— Ама че упорити! Няма да се умирят, докато не убием и последната.
— А после ще довтасат други.
— Внимание! И двете нападат.
Двама от хората станаха. Крилатите сенки с пламтящите зелени очи се устремиха към тях. Две мълнии ги поразиха във въздуха.
— Засега няма други!
— Ще чакаме следващите.
Трясък от паднало дърво се раздаде съвсем наблизо, едва ли не на края на гората, на сто метра от тях. Чуха тежкия тропот на грамадни крака.
— Това вече не е на пътеката — шепнешком каза единият.
— Ослушвайте се по-внимателно! — също тъй шепнешком му отговори другият. — В тази непрогледна тъмнина може да се промъкне съвсем близо.
Оглушителен рев изпълни цялата поляна. Последвалият го вой беше толкова пронизителен, че хората се уловиха за главите и запушиха ушите си, за да се защитят от непоносимия, забиващ се в мозъка звук.
Земята потреперваше под стъпките на грамаден звяр, пращяха клони, с екот се късаха лиани.
— Изглежда, че не ни подуши.
Тежките стъпки се отдалечаваха от поляната.
— Весела нощ, няма що — каза човекът, който уби първата птица.
Той се наведе над двамата, които лежаха на тревата.
— В безсъзнание са. Този вой би ги събудил, колкото и дълбоко да са заспали.
В гласа му прозвуча тревога.
И другите двама се наведоха, взирайки се в лицата на лежащите.
— Дайте светлина!
— Много е опасно!
20
Както езикът, така и построяването на фразата у калистяните съвсем се различават от който и да е земен език. Авторът е принуден „да превежда“ всичко, казано от калистяните, с наши изрази.