— Стари познати! — каза Миенион.
Гиселите бързо се приближаваха. Ципестите им крила издаваха стържещ звук. Дори посред бял ден зелените очи на тъпите им муцуни святкаха. Уродливите им тела с дълги, няколко пъти сгънати крака, завършващи с остри нокти, достигаха три метра дължина. Полуживотни, полуптици, гиселите летяха не в права линия, а в поривисти зигзаги, конвулсивно мятайки се насам-натам.
— Тази нощ убихме шест — каза Диени.
Тя първа извади оръжието си. Широков я наблюдаваше, но не забеляза у нея ни най-малък признак на страх или вълнение. Тази девойка, едва излязла от детската възраст, се държеше спокойно като мъжете, току-що завършили междузвездния рейс.
Спокойствието й бе неприятно на Широков.
„Ако би проявила женска слабост — помисли си той, — щеше повече да прилича на девойките от Земята.“
След калистяните, които явно нямаха намерение да се крият от гиселите в станцията, и Широков, и Синяев извадиха пистолетите си.
Преди да излязат от кораба и да стъпят на Сетито, Диегон им предложи кию-диели, но те не ги взеха. Предпочетоха познатото земно оръжие, което се оказа в багажа им между другите вещи. Кой и защо бе сложил пистолети в куфарите им — не знаеха. Сега обаче те им влязоха в работа.
Гиселите вече бяха близо. След миг щяха да проехтят изстрелите и да се опънат към хищниците огнените нишки на калистянските кию-диели.
Ала птиците внезапно направиха остър завой и се устремиха към бялото кълбо на звездолета. Може би се изплашиха от многото хора.
— Не — отговори Миенион на въпроса на Синяев, — гиселите от нищо не се страхуват. Кой ги знае защо се отклониха.
На върха на кораба се виждаше малката фигура на някого от екипажа.
— Дали ги вижда? — тревожно каза Диегон.
— Сигурно ги вижда.
Гиселите вече се приближаваха към кълбото, където все така стоеше самотната фигура.
— Защо не се спусне вътре? — каза Диегон, като тропна с крак. — Те са твърде много. Той няма да се справи с всичките.
Синяев извади от калъфа силен бинокъл и го долепи до очите си.
— Май е Ниянийнг — рече той. — Разглежда нещо на другата страна и е гърбом към птиците.
Но ако не виждаше опасността, Ниянийнг би трябвало поне да чуе шума от крилата. Не се забелязваше да е чул птиците и да се готви да отбие нападението им.
— Слизайте долу! — викна Диени, сякаш инженерът можеше да я чуе от такова разстояние.
— Вашето безшумно оръжие тук няма да помогне — каза Широков. — Да опитаме нашето.
Той вдигна пистолета си и гръмна три пъти във въздуха.
— Обърна се — каза Синяев.
Видяха как Ниянийнг се спусна към люка на подемника. Едва се бе скрил, и гиселите прелетяха над самото кълбо. Синяев видя през бинокъла как една от птиците се удари о кесиндовата му повърхност.
— Още една секунда — каза той, като свали бинокъла — и тя щеше да го грабне.
— Благодаря, Петя — каза Диегон.
— Калистяните навсякъде избягват шума — засмя се Широков, — но някой път и той може да свърши работа.
— Кетир! — възкликна Диени.
— Ето какво е гледал той — каза Линг.
Животното се подаде иззад кораба. Навярно ходеше около него, разглеждайки непознатия предмет.
Понеже кетирът се движеше близо до кораба, чиито размери бяха добре известни на хората, те можаха да си създадат ясна представа колко огромно е животното.
— Чудовище — каза Синяев.
Не можеше да се намери по-подходяща дума. Кетирът — висок към шест метра и дълъг дванадесет — напълно заслужаваше да бъде наречен чудовище. Дори до звездолета той пак изглеждаше грамаден. Тъмносивото му туловище на прекомерно дебели къси крака сякаш не вървеше, а пълзеше по равнината. Раздвоена опашка се влачеше след него. Непропорционално тънката му шия завършваше с малка глава, която дори с бинокъла не се виждаше от такова разстояние. Голото му, без козина, тяло мътно пробляскваше.
— На всяка цена трябва да го видя отблизо и да го фотографирам — каза Широков. — Кога друг път ще имам случай да видя жив бронтозавър24.
Във възбудата си той дори не забеляза, че говори на руски. Бияинин преведе думите му.
— Откъде искате да го снимате? — попита Линг.
24
Бронтозаври — гигантски животни от групата динозаври, живели на Земята през мезозойската ера.