С чувство, подобно на онова, което изпита, когато зад гърба му се затвори вратата на подемника в деня на отлитането им от Земята, Широков седна в креслото, направено сякаш от стъкло. То леко хлътна и еластично като течност обгърна тялото му. Той престана да усеща теглото си. Така става, когато се потапяш във вода.
Никой не седна да управлява „лодката“ — кормило нямаше.
Щом прозрачният похлупак се спусна, олитата плавно направи завой и се понесе напред.
— Но все пак кой я управлява? Нима тя сама избира пътя с някакви необикновени усъвършенствувани „телеочи“, с „електронен мозък“ и създадени от калистяните механични „нерви“?
— И аз зная колкото вас — с неприсъща за него сдържаност отговори Диегон на въпроса на Синяев.
— От утре — каза Женсийнг — ще получавате отговор на всеки ваш въпрос. А сега не се отвличайте. За цялата Калисто днес е тържественият и радостен ден на вашето посрещане. После в Атили.
— Какво е това Атили? — попита Широков.
— Добре, че поне на това мога да ви отговоря — усмихна се Диегон. — Атили е име на град. Навярно са решили да ви настанят там.
— Точно така — каза Женсийнг. — Дълго мислихме къде ще ви бъде най-добре и се спряхме на Атили. От всички големи градове на Калисто той е най-отдалеченият от екватора.
— Правилно е — каза Синяев, — но само на първо време.
— Можете да живеете, където искате — побърза да го увери Женсийнг.
— А вие къде живеете? — обърна се Широков към Диегон и за първи път си помисли, че може би ще трябва да се разделят със спътниците си, с които тъй бяха свикнали.
— Никой от нас никога не е живял в Атили — отговори му Диегон. — Но ще ви придружим дотам и ще останем там, за да сме заедно.
Зарадван, Широков прекара пръсти по челото на Диегон. Земните хора бяха вече свикнали да изразяват благодарността си по калистянски. Този жест беше равносилен на здраво ръкостискане.
Олитата спря точно пред арката, която Широков и Синяев бяха видели преди малко на екрана в централния пост на звездолета.
Щом излязоха от „лодката“, те веднага забелязаха скулптурните фигури край входа и лесно познаха спътниците си.
— Групата ще трябва да се промени — каза Женсийнг. — От Миени се върнаха не дванадесет, а четиринадесет души.
— И думата „Миени“ трябва да се промени — добави Бияинин. — Звездата, която ние наричаме „Миени“, има друго име — Слънце.
— Слъ-нце — бавно, много трудно повтори Женсийнг. — Думата е мъчна. Но ние нямаме вече право да казваме „Миени“. А вие как наричате нашия Релиос?
— Сириус — отговори Синяев. — Разбирам, че ви е трудно да произнасяте думата „Слънце“. Наричайте нашата звезда Хелиос27.
— А защо имате няколко названия за едно и също нещо?
— Защото на Земята има много народи и много езици. „Слънце“ е на езика на народа, към който принадлежим ние двамата.
— Това, което ни казвате, е много интересно — рече Женсийнг, който внимателно и с явен интерес слушаше Синяев. — Но не ми е съвсем ясно.
— Временно се задоволете с това. А сега не се отвличайте — пошегува се Синяев, като повтори думите, казани преди малко от Женсийнг.
Старият калистянин се усмихна.
— Хелиос — повтори той. — Да, това е много по-лесно. Но във ваша чест, първите хора от друга планета, посетили Калисто, ще казваме „Слънце“, въпреки че думата е по-трудна.
— На Земята думата Релиос влезе във всеобща употреба — каза Синяев.
Най-напред Женсийнг, а след него и другите влязоха в сградата.
Стаите бяха просторни, много високи, но почти празни, с блестящи разноцветни подове и огромни прозорци.
Личеше, че сградата не е само биениетостанция. Навярно беше и „космическа гара“ — централна сграда на острова, който целият представляваше ракетодрум.
По-късно научиха, че сградата се нарича „Дом на небето“. Липсата на мебели, високите стени, статуите, които в огромните помещения изглеждаха съвсем малки, подчертаваха замисъла на архитекта.
Учуди ги необикновената чистота на въздуха вътре в сградата. Може би това бе от близостта на океана или пък действуваше специална вентилация.
Широков и Синяев помнеха молбата на Женсийнг и за нищо вече не питаха.
На пода в една от стаите се открояваше син кръг с диаметър около три метра, чиято повърхност лъщеше с метален блясък. В средата на тавана имаше отвор.