След тях на борда на кораба минаха всички членове от екипажа на звездолета. Женсийнг и другите калистяни останаха на брега.
— Скоро ще се видим — каза Женсийнг.
— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Широков, като неволно погледна Диени.
— Не. Корабът дойде за вас и за екипажа на звездолета. Населението на Атили ви очаква.
— Ще ми бъде много приятно, ако се настаните в моя дом — каза Гесиян. — Аз живея в Атили.
— Ние сме гости на Калисто — отговори Широков. — Благодаря за поканата, но ние ще живеем там, където ни настанят. Моето желание и желанието на другаря ми е да не се разделяме с нашите приятели и спътници от полета.
Диегон протегна ръка и нежно прекара пръсти по челото и косите на Широков.
— На всеки калистянин ще е приятно да му бъдете гости — каза той.
„Стъклената врата“ безшумно застана на мястото си. Каменната плоча с изпращачите се издигна и отново неразличимо се сля с кея. Корабът неусетно се отдели от пристана и бавно започна да се отдалечава.
Женсийнг и другите изпращачи вървяха по кея успоредно с кораба, но скоро изостанаха. Корабът се движеше все по-бързо и по-бързо. Дългият му тесен корпус леко пореше тъмната вода на океана, като оставяше след себе си разширяваща се бразда разпенени вълни. С почти недоловимо поклащане той се отдалечаваше от брега, увеличавайки скоростта си.
Минаха няколко минути и корабът се понесе така бързо, че гладката повърхност на водата край бордовете му се превърна в мяркащи се линии. Клатенето, което и без това почти не се усещаше, съвсем изчезна. Като стрела летеше той по водата; високи вълни се вдигаха пред острия му нос и със светкавична бързина оставаха далеко назад.
— Ако не е този похлупак — каза Синяев, — нямаше да може да се стои на палубата.
— Сигурно затова е и поставен — отговори Широков.
Но не мина много време и те разбраха, че капакът, който покриваше палубата, нямаше само това предназначение.
Оранжевият остров бързо се смаляваше. Все по-тънки ставаха пръстените на биениетостанцията.
Далече зад тях като малко клъбце се виждаше звездолетът.
Скоро островът съвсем изчезна. От всички страни се ширна равнината на океана. Корабът като исполинско торпедо се носеше стремително към вечно недостигаемата линия на хоризонта. Трудно беше дори да си представят колко силен щеше да бъде насрещният вятър при такава скорост, ако палубата беше открита.
От безоблачното небе се лееше ярката светлина на Релиос.
— Забеляза ли, че тук съвсем не е горещо? — попита Широков, застанал заедно със Синяев и другите на носа на кораба.
— Забелязах, но не зная как да си го обясня.
— Капакът, с който е покрита палубата, отслабва топлинните лъчи — обясни им един моряк.
— Значи — каза Широков, — и на калистяните е неприятна прекалената топлина?
— Съвсем не — отговори същият моряк. — Ние не намираме да е прекалено горещо на Калисто. А този похлупак е направен заради вас. По-рано имаше от друг материал. Смениха го. Ние се готвехме да ви посрещнем — поясни той — и знаехме, че на вашата планета не е така горещо като тук.
— И само затова ли са направили този огромен похлупак?
Морякът вдигна рамене.
— А защо не? — каза той. — Иначе трябваше да напуснете палубата и да стоите долу. Смятахме, че това няма да ви е приятно.
— Наистина — каза на руски Синяев и се разсмя, — какво по-просто! Чудя се, че не са построили специално за нас нов кораб.
Осведомеността на калистянина не ги учуди. Те знаеха, че докато бяха на Кетио, Калисто е получила много биениетограми, посветени на тях.
— Далеко ли е градът? — попита Широков.
— На две хиляди километра.28
— А колко време ще трае пътуването дотам?
— Четири часа?
— Охо! — каза Синяев. — Бързо се движи вашият кораб.
— Шестстотин километра в час.
— Та това е по-бързо от глисер. — Синяев каза думата „глисер“ на руски.
— Не ви разбрах.
— Моят другар казва — отговори му Широков, — че вашият кораб се движи по-бързо от най-бързоходните съдове на Земята. Вие ли сте командирът на кораба?
28
Авторът още веднаж напомня на читателя, че всички фрази на калистяните, отнасящи се за измеренията, той превежда на земните мерки, за да бъде изложението по-ясно.