Калки и Лакшми се оттеглиха в уединение за една седмица. Звъннах на Калки веднъж. Предложих да извърша обичайните дреболии в градината. Калки каза, че не му се иска да вижда когото и да било. Според. Джералдин Лакшми била все още в състояние на дълбока депресия. Не бе единствената.
Сега прекарвам по-голямата част от времето си във фоайето на „Хей Адъмз“, грижейки се за Джек и Джил. Детето израсна като пъргаво малко момиченце, с много определена и очарователна индивидуалност. Наричам я Ева. Да, подтекстът е очевиден. Трябва да отбележа, че за последните две години Джек и Джил имаха още две бебета — момче и момиче. Харесва ми да съм с тях. Джералдин не споделя моето удоволствие. Тя се отнася към тях с безразличие и те по усет й отвръщат със същото. Джералдин все още работи дълги часове в лабораторията си. Понеже никога не говорим за работата й, нямам представа с какво се занимава.
Осем дни след сцената в Овалния кабинет Калки внезапно се появи във фоайето. Ева скочи на рамото му. Дръпна го за косата. Тя е силно привързана кьм него, а иначе не харесва много хората. Всъщност от самото начало мразеше майка си и Джайлз, и, боя се, също Джералдин. Понася Джек. Обожава Калки и мен. Калки е много мил с нея.
— Липсваше ни — казах аз, като помагах на Калки да освободи косата си от пръстите на Ева.
— И вие ни липсвате. Искаме да дойдете на вечеря днес. — Калки махна ябълковите огризки от последното неунищожено канапе. Извиних се за бъркотията.
Калки седна. Беше небръснат, бледен.
— Джайлз е знаел за нас през цялото време. — Калки твореше, сякаш тава бе нещо ново.
— Така мислехме и ние. Но защо не ви е предупредил? И защо не е дал на Лакшми този серум още отначало?
— Защото не е искал. — Калки се вторачи в пространството. После заговори с добре пресметнати изрази. — Вчера отидох при него в „Блеър хауз“. Призна всичко. Каза ми, че винаги е знаел за нашия проблем. Каза ми, че е очаквал Лакшми да стане свръхчувствителна спрямо мен. Каза ми, че никога не му е правена вазектомия. Каза ми, че е влюбен в Лакшми. Каза ми, че ако човешкият род трябва да продължи, било необходимо тя да роди от него.
Разбрах какво предстои с цялата яснота на пилота малко преди да се удари в земята.
— И когато тя роди, той, а не ти, ще бъде бащата на новата човешка раса.
— Да — каза Калки.
— Какво направи ти?
— Убих го.
Осъвремених тези записки само за да направя удоволствие иа Калки. Не мога да разбера защо ги иска. Няма да има кой да ги прочете в бъдещето.
Продължаваме да се виждаме един друг. Веднъж четиримата вечеряме в Белия дом. После се храним в „Хей Адъмз“. Калки си е пуснал брада. Ние носим стари дрехи. От време на време опитваме да се издокараме. Но, общо взето, сме безразлични към тия неща. Към всички неща. „Постоянното занимание през живота на човека е подготвянето на неговата смърт“ — Монтен.
Не говорим много на вечеря. Лакшми е станала почти напълно отчуждена след помятането. Понякога Калки мълчи цели денонощия. Единствена сред нас Джералдин продължава да наподобява по-раншното си „аз“. Но то е, защото има интереси. По предложение на Калки продължава експериментите си с ДНК, обработка на клетки и т. н. Тя смята, че Калки би искал всички ние да се размножим лабораторно — ще рече да се възпроизведем не чрез сперматозоид и яйцеклетка, а чрез клетка, въведена в приемащо тяло.
— За нещастие — каза безцеремонно Джералдин — нямаме здрава утроба, която да отгледа тази клетка. Ти и аз сме вън от играта, а Лакшми е в състояние на постоянна свръхчувствителност.
Дните ни са оставени на самотек. Нямам представа какво прави Лакшми в Белия дом. Знам, че не е излизала от двора вече година. От време на време я посещава Джералдин. Когато я питам как е работата, тя само клати глава.
Калки прекарва доста време в риболов. Грижи се и за кокошарника, добитъка, градината. Аз плевя. Учудващо е колко бързо расте всичко. Паркът „Лафайет“ сега е джунгла, а тревата разбива паважа на „Пеисилвания авеню“. Вълците са още с нас, но лъвовете и останалите тропически животни или измряха през първата зима, или всички отидоха на юг. Тишината е по-забележима от всякога.
Рядко говорим за онова време. Миналата година посветих няколко седмици за преместването на камиони и автобуси, а също и останки от нашата част на града. В резултат на това можем вече да седим в парка „Лафа йет“ и да гледаме Белия дом (който има нужда от боядисвате), без да виждаме едничка следа от света, умрял преди две години.
Според Калки сме в сумрачния период, който предхожда всяка нова епоха на битието. Не знам за нова епоха. Но мога да свидетелствувам за сумрака. Всички ставаме неясни. За себе си, както и един за друг. Понеже рядко говорим за миналите дни и понеже не можем да говорим за бъдещето, тъй като нямаме деца, които да учим, имаме само настоящето, а в нашето настояще няма кой знае какво, дето си струва да се обсъжда. Седим на масата вечер и не казваме почти нищо.