В друг ъгъл бе започнал доста горещ спор за батальонното учение и Чертокуцки, който в това време вместо дама хвърли на два пъти момче, се намесваше изведнъж в чуждия разговор и викаше от своя ъгъл: „През коя година?“ или „В кой полк?“, без да забелязва, че понякога въпросът му беше съвсем не на място. Най-сетне няколко минути преди вечерята прекратиха играта, но продължиха да говорят за нея. И изглеждаше, че главите на всички бяха изпълнени с вист. Чертокуцки помнеше много добре, че бе спечелил много, но не беше взел в ръцете си нищо и като стана от масата, дълго стоя в положение на човек, който няма в джоба си носна кърпа. През това време поднесоха вечерята. От само себе си се разбира, че вина не липсваха и че Чертокуцки, почти без да ще, трябваше да си налива понякога по една чаша, защото вдясно и вляво от него имаше по една бутилка.
На трапезата започна прекалено дълъг разговор, но той вървеше някак чудновато. Един помешчик, който бе участвувал още във войната през 1812 година, разправяше за някакво сражение, каквото никога не бе имало, и след това съвсем неизвестно по какви причини взе тапата от шишето и я мушна в сладкиша. С една дума, когато почнаха да се разотиват, часът беше вече три и кочияшите трябваше да поемат на ръце като вързопи няколко особи, и Чертокуцки, въпреки своя аристократизъм, седнал в каляската, толкова ниско се кланяше и тъй махаше глава, че когато пристигна вкъщи, донесе закачени в мустаците си два бодила.
Вкъщи всичко спеше дълбоко; кочияшът едва можа да намери камердинера, който придружи господаря през гостната, предаде го на прислужницата, с която Чертокуцки криво-ляво се домъкна до спалнята и се настани до своята младичка, хубавичка жена, легнала по най-прелестен начин в бялата си като сняг нощница. Движението от тръшкането на нейния съпруг върху кревата я разбуди. Тя се протегна, дигна ресници, три пъти бързо премига и след това отвори очи с полусърдита усмивка; но като видя, че тоя път той не иска да я помилва, обърна се раздразнено на другата страна, сложи свежата си бузичка на ръка и скоро след него заспа.
Беше оня час, който на село не се нарича ранен час, когато младата домакиня се събуди до своя захъркал съпруг. Спомняйки си, че той се върна нощес в четири часа, дожаля й да го събуди и като обу чехличките, които съпругът й бе изписал от Петербург, в бялата блузичка, която падаше на нея като течаща вода, тя отиде в своята тоалетна, изми се с прясна като самата нея вода и седна да се тоалира. Тя се погледна два пъти и видя, че днес никак не е грозна. Това незначително наглед обстоятелство я накара да седи пред огледалото точно два часа повече. Най-сетне тя се облече много мило и излезе да се освежи в градината. Времето сякаш нарочно беше чудесно, такова, с каквото може да се похвали само летният южен ден. Слънцето, издигнало се вече над пладне, печеше с все сила, ала под тъмните гъсти алеи човек можеше да се разхожда на хлад, и напечените от слънце цветя ухаеха триж по-силно. Хубавичката домакиня съвсем бе забравила, че е вече 12 часа и че съпругът й още спи. До ушите й вече стигаше следобедното хъркане на двамата кочияши и на един форейтор1, които спяха в конюшнята зад градината. Но тя продължаваше да седи в гъстата алея, от която се виждаше широкият път, и гледаше разсеяно неговата безлюдна пустинност, когато неочаквано някакъв прахоляк в далечината привлече вниманието й. Тя се вгледа и скоро видя няколко коли. Най-напред открита, двуместна, лекичка, малка каляска; в нея беше седнал генералът, с дебели, блеснали на слънцето еполети, и редом с него — полковникът. После идеше друга, с четири места; там седеше майорът с генералския адютант и с още двама, седнали насреща, офицери; след тая каляска следваше познатият на всички полкови файтон, който сега се притежаваше от дебелия майор; след файтона — четириместен бонвоаяж, в който бяха седнали четирима офицери и петият — на коленете им. Зад бонвоаяжа се виждаха трима офицери, яхнали чудесни червеникави коне с тъмни петна.