— За какво друго? Имам чувството, че цял ден само пренасям разни неща. Но ще е хубаво да се повеселим, без да сме го планирали. Сигурно ще е доста голямо. Може да го направим на Полето за сбирки. Чух, че няколко други пещери са изпратили куриери и предлагат храна за празненството. Това значи, че хората и от другите пещери искат да дойдат — каза Галея. Тя спря и се обърна към Фолара: — Е, няма ли да ни разкажеш за нея?
— Още не знам много. Тъкмо започнахме да се опознаваме. Ще живее при нас. Тя и Джондалар са сгодени и ще се обвържат с възела по време на Летния брачен период. Доста прилича на зеландонийка. Не съвсем, защото няма никакви знаци и татуировки, но познава духовете и е знахарка. Спасила е живота на Джондалар. Тонолан вече с пътувал и следващия свят, когато го е открила. Били са нападнати от пещерен лъв! Няма да повярваш какви неща разказа.
Те стигнаха обратно до каменната тераса.
Мнозина от хората бяха заети с най-различни приготовления за вечерното тържество, но някои спряха, за да погледнат младите жени. Особено Фолара, защото знаеха, че е прекарала известно време с чужденката и със завърналия се зеландониец. Някои се вслушваха в разговора. Привлекателна млада жена със светлоруса коса и тъмносиви очи носеше костен поднос с прясно месо и първоначално не забеляза трите девойки, но чу разговора им. Тя възнамеряваше да продължи по пътя си, но различи гласа на Фолара.
— Как изглежда? — попита Рамила.
— Хубава е. Говори малко смешно, но идва отдалеч. Дори дрехите й са по-различни… макар и да не са много. Има само два тоалета. Много са семпли, но не носи нищо друго със себе си, ето защо ще облече единия довечера. Каза, че иска да има зеландонийски дрехи, но не знае кое е подходящо за случая, а иска добре да се облече. С майка ще й помогнем да си ушие. Утре ще ме води в долината, за да ме запознае с конете. Дори може да ги пояздя. Двамата с Джондалар току-що отидоха там, за да поплуват и да се изкъпят в реката.
— Настина ли ще се качиш на гърба на кон, Фолара? — попита Рамила.
Жената, която слушаше разговора им, не изчака отговора. Тя се спря за миг, а после забърза нанякъде със злобна усмивка.
Вълчо бягаше отпред, като от време на време се спираше, за да се увери, че Джондалар и Айла го следват. Стръмната пътека от североизточния край на предната тераса водеше към една поляна на десния бряг на неголяма река. Тази река на свой ред се вливаше в по-голямата. Равната полянка беше заобиколена от гора, която се сгъстяваше по-надолу по течението на реката.
Когато стигнаха полянката, Уини изцвили за поздрав. Някои от хората, които наблюдаваха отстрани, бяха изумени, когато вълкът изтича до кобилата и двете животни се докоснаха. После Вълчо зае игрива поза, като зави с опашка и прилегна с предните лапи. Той излая като малко кутре към младия жребец. Рейсър вдигна глава и изцвили, след което затропа с копита.
Конете много се зарадваха на появата им. Кобилата се доближи и положи глава на рамото на Айла, а тя я прегърна през шията. Джондалар потупа младия жребец по шията. Тъмнокафявият кон направи няколко крачки напред и отърка муцуната си в Айла. Всеки се наслаждаваше на присъствието на другите в това изпълнено с чужденци място.
— Язди ми се — каза Айла и погледна към слънцето. — Имаме малко време, нали?
— Така е. Никой няма да дойде на празненството, докато не се стъмни. — Джондалар се усмихна. — Да вървим! После ще поплуваме. Чувствам се така, сякаш някой ме следи през цялото време.
— Прав си, наблюдават ни — съгласи се Айла. — Разбирам любопитството им, но няма да е зле да се отдалечим за малко.
Неколцина души се бяха събрали и ги гледаха отдалеч. Те видяха как жената скочи с лекота върху гърба на кобилата, а стройният и висок мъж възседна жребеца. Двамата препуснаха, а вълкът се затича след тях.
Двамата се устремиха към плиткия преход на реката, а сетне продължиха нагоре по течението, ала вече на другия бряг. Накрая зърнаха една красива долчинка отдясно. Препуснаха на север, отдалечавайки се от реката, след което поеха по протежение на скритата долина на пресъхнало речно корито. При влажно време коритото се пълнеше с вода и се превръщаше в поток. В края на долината имаше стръмна пътека, която водеше към високо и ветровито плато. Самото плато се извисяваше над реките. Двамата спряха, за да се насладят на величествената гледка.
Със своите двеста метра височина платото беше едно от най-високите в околността и предоставяше спиращ дъха панорамен обзор не само на реките и долината, но и на планините от другата страна на равнината. Варовиковият кос1 над речните долини не се състоеше от еднакви плата.
1
Кос (фр.) — система от варовикови плата, разположени на височина между 700 и 1200 метра над морското равнище, намираща се в Централния масив на сегашна Франция, където са открити множество следи от кроманьонския човек. — Б. пр.