Гласът му звучеше убедително. А тя нямаше друг избор. Той все пак й предлагаше нещо различно от замисъла на оня, непознатия престъпник, който стоеше над него. Не знаеше, пък и не допускаше, че бандитът бе решил да я отвлече той под формата на спасение, но за себе си, за своя сметка. Да я скрие някъде и оттам да изнудва вече не баща й, а другия, който му възлагаше все по-противни и по-противни поръчения.
Не понасяше вече да бъде роб. Позлатен роб наистина — плащаха му пребогато, не можеше да се оплаче. Но по чужда воля, по чужда заповед. Оковал се бе сам във веригата, без да усети. Отдавна, много отдавна. Когато напусна затвора, решен повече да не краде на дребно. Обидно му бе. Търсеше да направи един, ама голям удар. С един удар да осигури благоденствието си за цял живот. Както мнозина други, за които бе слушал. „Почтени буржоа“, които никой не пита как са натрупали състоянията си.
С туй решение разработи плана на целия обир. От игла до конец. И то не какъв да е обир, а изпразване касата на цял универсален магазин. Успя да се скрие вътре преди затварянето, да обезвреди алармените устройства, да отключи желязната врата. Оставаше му само да разбие касата с парите и да офейка, когато за проклетия се върна главният касиер. Защо? На делото това остана недоказано. Той също нямаше право на достъп до касата си по това време. Антонио и досега не можеше да се освободи от подозрението, че помислите на касиера не са били по-чисти от неговите.
За беда и двамата се бяха оказали без късмет.
Видял крадеца, оня бе извадил револвер и му бе извикал да се предаде. Ако беше поразсъдил, Антонио трябваше да предпочете това. Но той няма време за разсъждения. Поддаде се на бързите си рефлекси. Натисна спусъка пръв той.
Изстрелът разбуди охраната, дотичаха полицаи. И след кратка престрелка го арестуваха. Щяха да го съдят за убийство с цел грабеж.
Пред съдебния следовател обвиняемият направи пълно самопризнание.
Тъкмо то се оказа веригата, която влачеше оттогава. Златна верига, но все верига.
Защото тоя документ изчезна от доказателствата. Изчезнаха и отпечатъците от пръстите му върху револвера. При това и адвокатът, който дойде при него на другия ден, му заръча да отрича, че той е убил касиера.
Опитен беше тоя адвокат. Така извъртя делото, че съдиите сметнаха убийството за случайно — от заблуден куршум при престрелката. Осъдиха Гомиш само за употреба на огнестрелно оръжие при обир.
Така и не проумя глупакът какво е станало до излизането си предсрочно от затвора заради добро поведение. Още същия ден го отведоха при същия адвокат, който му показа откраднатото самопризнание. Заплаши го, че ако не изпълнява възлаганите му задачи, ще го предаде отново в ръцете на правосъдието.
И той преви врат.
Но чакаше, чакаше своя час. И тоя час като че ли бе дошъл. Срещу девойката щеше да поиска самопризнанията си. И така да се освободи.
Тя, разбира се, не биваше да знае това; тя трябваше да го счита освободител, за да не му създава затруднения, на каквито явно беше способна.
Антонио Гомеш пристъпи направо към изпълнението на плана си.
— Мис Бор — рече той. — Доверете ми се! Имаме съвпадение на интересите. Ще ви спася.
— Срещу каква цена? — сряза го тя. Все още не можеше да прикрие неприязънта си.
Той беше готов с отговора си. И отговори, без да се засегне:
— Доктор Бор да ме скрие от тия изнудвачи. Поне за известно време.
Звучеше убедително.
Бандитът я хвана за ръка:
— А сега бързо към самолета! Вие ще пилотирате.
Алиса разтърси белезниците си:
— Така ли? Вързана?
— Не, разбира се! Ще ги махна. Ала не сега. Иначе не знам какво може да ви хрумне.
Ясно й бе, нямаше избор. И тя забърза обратно, към разнебитения лагер, следвана неотлъчно от похитителя си. Струваше й се, че усеща дъха му в тила си. Забърза, доколкото й позволяваха окованите ръце.
Когато наближиха съвсем, Гомеш я хвана за рамото:
— По-полека! Не знам кой е там.
И излезе пред нея.
След още десетина крачки спря.
— Почакайте тук! Да проверя! Все им нямам вяра.
После се промъкна предпазливо до един храст, потули се зад него, задебна.
Минаха няколко минути, а той все не се решаваше да излезе на открито.
Алиса Бор гледаше самолета, който отстоеше само на стотина крачки от нея. Стотина крачки, а всъщност — скок през хилядолетията, от първобитната джунгла в прогреса, скок в съвременността, където никакъв звяр няма да я заплашва. В ерата на най-фантастичните постижения, до които се е домогвал човешкият ум. Постижения, които осъзнати, смайват.