Приели сме, че съставките на живота: протеини, масти, минерални соли и вода, са само вещества. За да се разбере същността му, трябва да се разкрият механизмите на организацията им. Прости истини за днешния научен мироглед, за жалост в повечето случаи, само като декларация, а не с непоколебимо вътрешно убеждение.
Ей това беше моето убеждение — че ако проникна, както следва, в тайната на тая организация, аз бих могъл да пресъздам, както се казва, да «възкреся» отдавна изчезнали животински видове.
А тая организация, опростено казано, е пространствената структура на ДНК — «златната молекула», възвеличавана ненапразно така, носителката на генетичната информация в клетката, на цялата й наследствена програма. Мойрите, древногръцките богини, изпридали «нишката на живота» за всеки отделен човек. Ей това, микроскопичната верижка на ДНК, всъщност представлява споменатата «нишка на живота». В нея е предопределена цялата съдба на бъдещия организъм: човек или жаба, едър или дребен, късоглед или далтонист.
Това е главното — не самата молекула на ДНК, а нейната схема. Не ме интересуваха толкова химическите й компоненти — нуклеотидите, та те са само четири, а взаимното им разположение.
Бих могъл да започна с мамути, да речем. Във вечно замръзналата почва на Сибир са намирани почти напълно запазени техни трупове. Но не го направих. Други бяха постигнали вече нещо подобно. От подкожна тъкан на умряла преди сто години квага бяха извлекли дезоксирибонуклеиновата й киселина. Привличаше ме нещо по-различно, очаквах друго, по-фантастично. Не само децата фантазират, не само писателите. Учените, и то истинските учени, са най-непоправимите мечтатели.
Впрочем това не беше много далеч от пряката ми работа — трансплантации на ядра от една яйцеклетка в друга, разместване на гени от една ДНК в друга.
Когато чух за намерените яйца на динозаври в пустинята Гоби, сякаш обезумях. Изглежда, маниаците имат непреодолима сила, невероятна убедителност. Успях да получа едно вкаменено яйце. Направо си го изпросих. А за мен няма по-обидно от това. Ако умирам от глад, няма да прося.
От дете имам особено влечение към палеонтологията — някакъв атавизъм, изглежда, наследствена памет, неясна тъга по отдавна изчезнали животински прадеди. Може и романтизъм — вкус към далечното и непознатото, качества, вродени в човека и неизчезнали от подсъзнанието му въпреки условията на днешния свръхразумен, прекомерно трезвомислещ век.
Както казах, и това ми увлечение не бе толкова далеч от пряката ми работа, както изглежда на пръв поглед. Еволюцията на отделните видове се предопределя преди всичко от промените в молекулярния строеж на наследственото им вещество.
А сетне? Платих скъпа цена. Жена ми, която толкова обичах, ме напусна. Не я укорявам, права е била. Та аз почти не се прибирах у дома. След като привършех обикновените си задачи в института, за които получавах заплатата си, оставах сам в лабораторията, за да се отдам необезпокояван на свокта страст, която колегите ми снизходително наричаха «хоби». Ех, не съвсем сам. Помагаха ми и те. Моята лудост беше прилепчива, заразяваше и тях.
Това, което ви описвам, е скучно, съзнавам го, прекалено скучно за непосветения. Ала за мен беше по-интересно от най-заплетения криминален роман.
Шест месеца проучвах ядрото на каменното яйце. А допускате ли какво значи това? Стотици най-фини разрези там, където трябваше да бъде яйчното ядро с кристализиралата ДНК. Убийствено досадни манипулации за деминерализиране на нужните участъци, безброй спектроскопски и рентгеноструктурни анализи, специфични оцветявания и наблюдение в електронния микроскоп — само изброяването им създава отегчение.
Толкова сложна работа, толкова невероятно сложна, че сам се чудя как съм постигнал това!
Спомням си, бях на шест години, когато разглобих часовника на баща си. След това опитах отново да го сглобя. В същото положение се бях озовал и сега, след четвърт век, пред същата безпомощност. Тогава, като дете, мечтаех да стана часовникар, та да човъркам из такива сложни механизми. А се получи така, че ми се наложи да работя с възможно най-сложния механизъм — клетката.
В колежа бях шампион по бокс. След това пък служих в авиацията. Когато постъпвах в института, завеждащият, професорът, направо ми заяви, че се съмнява дали мястото ми е тук. Боксьор, пилот… То се знае, отговорих му, че и Питагор е бил олимпийски победител в юмручен бой. Но не го убедих напълно. А се оказа, че и в науката са нужни някои от качествата на боксьора. И особено на пилота. Постоянство, издръжливост, решителност. Висшият пилотаж, всякакви там лупинги, свредели, свещи, хлъзгане по крило изискват не много повече смелост от захващането на някоя научна задача, с която можеш да си счупиш също така врата — не физически, а морално, да се провалиш като учен.