Как не се побърках по време на това чакане? Вероятността за успех беше малка, невероятно малка. Всеки, с когото я споделях, бързаше да ме подготви за провала. Та то обикновена трансплантация на ядрото в чужда клетка е все още несигурна работа, а това, с което се бях заловил аз.
Дните течаха тъй бавно! Аз броях секундите, а те — безкрайно много, едва се източваха в минути, минутите — в часове, часовете — в денонощия. Забравих преките си задължения. По моя вина се провалиха няколко важни експеримента. И ръководството, обикновено толерантно, накрая не издържа. Получих предупреждение за уволнение. Пък аз сякаш не забелязвах — без жена, без работа, с малко дете…
Не се отделях от яйцето.
Накрая се убедих — ядрото беше жизнеспособно. Можех като Архимед да хукна по улиците и да викам: «Еврика!» Започна делението си… Две ядра… Четири.
Отново се намесих. Извлякох тия ядра и ги инжектирах в други четири обезядрени яйца на варан. Не по-големи. Тазът на двуногите динозаври е бил тесен независимо от големината им и не е бил в състояние да снася много едри яйца.
И пак чакане. Такова чакане. Проверявах ги непрекъснато. Ние знаем при какви условия и след колко време се излюпват съвременните варанчета. А динозавърчетата?
Сега във варанските яйца се разпореждаше генетичният апарат, който бях сглобил аз. Какви ли заповеди издаваше? Правилно ли щеше да ги разбере белтъкът на яйцата? По какъв начин щеше да реагира?
И добре, че директорът на института навреме оцени стойността на работата ми. Нещо повече, даде ми пълна свобода на действие.
Малко късно наистина, но все пак «по-добре късно, отколкото никога».
Седмици наред не се откъсвах от инкубатора. Проверявах, проверявах. Нямаше съмнение — ставаше нещо. Ембрионите се развиваха, нарастваха, оформяха се тъкани, органи. Ето, затуптяха и сърчицата им. По-право само на трите. Четвъртото явно бе нежизнеспособно.
Но какво ли щеше да се получи? Методиката ми уж изглеждаше безупречна. Смятах, че нямам никакъв пропуск, на това отгоре вярвах в принципите на своята наука. И все пак…
Дали нямаше да се появят някакви изроди, безформени химери, негодни за живот — и по тоя начин, със самото си съществуване компрометиращи напълно двегодишния ми труд?
И най-сетне, след толкова седмици почти без сън — сполука!
Едното яйце се разклати, зверчето отвътре изгриза черупката му и като се заваляше напред-назад, излезе на белия свят. Ама какво зверче — досущ като родителите си, такива, каквито ги виждаме реставрирани в гипсовите модели и по рисунките — един истински «тиранозаурус рекс», гущер-тиранин, цар. Само че в умален вид, миниатюрно тиранозавърче, ще речеш, играчка.
След него се измъкнаха и двете му братчета. Всъщност това не бяха и братя, те бяха тъкмо това, което наричаме «клонинг» — един индивид, размножен в няколко копия, от едно яйце, със съвсем еднакви качества.
Нагласих ги в специален терариум за отглеждане на тропически влечуги. И се залових да ги храня така, както се хранят новоизлюпените крокодилчета — с живи насекоми, които питомците ми преследваха и унищожаваха с бясно настървение.
И растяха бързо. Удивително бързо.
Всъщност, като си помислиш, няма нищо за удивление. Природата се е погрижила да достигнат програмирания си огромен ръст колкото може по-скоро, за да получат повече шансове за успех в борбата за съществуване.
Взех да им пускам мишки, после зайци и всякакви други по-дребни животни. Също — месо от месарницата. Но месото трябваше да размахвам пред очите им. Зная, така е при влечугите, не забелязват неподвижната плячка.
Не бързах да разгласявам успеха си. Преди това привлякох за сътрудници няколко добри специалисти по рептилиите и палеонтолози. Но въпреки взетите мерки не успях да опазя тайната. Журналистите, настървени за сензации, нахълтаха в лабораторията.
Ща не ща, трябваше да се евакуирам. С помощта на благотворители получих на разположение едно островче сред протичащата в саваната река. Един малък, извънредно строго охраняван резерват сред големия африкански резерват.
И не само заради журналистите и другите любопитни. Питомците ми вече не се побираха в терариум. Създадени от природата хищници бегачи, те имаха нужда от простор.
По пътя в самолета умря едното. На острова, ограден добре, настанихме двете оцелели динозавърчета, на пръв поглед подобни на средни по размер кенгура. Само на пръв поглед. Защото огромните им глави, острите им зъби, свирепият израз на очите ясно издаваха стръвнишките им нагони. При тях още от самото начало, докато бяха съвсем малки, не влизаше човек. Тозчас се нахвърляха да хапят. А сега, при тоя ръст, беше направо безразсъдство да се правят опити, както предлагаха някои, за опитомяване.