— Знам приказката за вълка — отвърна Брус.
— За вълка и за бабата?
— Не. За черно-белия вълк. Той живеел горе на едно дърво и постоянно скачал върху животните на фермера. Най-накрая фермерът събрал всичките си синове и техните приятели. Те наобиколили дървото и зачакали черно-белия вълк да скочи долу. Чакали, чакали, докато най-сетне вълкът скочил върху някакво жалко кафяво животно и всичките едновременно го застреляли.
— О! — възкликна Телма. — Това е ужасно!
— Но те запазили кожата му — продължи той. — Те одрали големия черно-бял вълк, който бил скочил от дървото, и съхранили красивата му кожа, за да могат онези, които ще дойдат после, да видят какъв е бил и да се възхитят от големината и силата му. И идните поколения говорели за него, измисляли легенди за величието му и неговата храброст и оплаквали смъртта му.
— Защо са го застреляли тогава?
— Така е трябвало — каза той. — Така се постъпва с вълците.
— Знаеш ли други приказки? По-весели?
— Не — отвърна Брус. — Това е единствената приказка, която знам.
Той седеше и си спомняше какво удоволствие изпитваше вълкът от огромните скокове и плавните приземявания на изящното си тяло. Но сега това тяло го нямаше. То беше убито — заради онези жалки животни, които и без това щяха да бъдат изядени. Слаби животни, които никога не са можели да скачат и никога не са се гордеели с телата си. Но от друга страна, те бяха останали живи. А черно-белият вълк не съжаляваше за нищо, когато куршумите го застигнаха. Загина, захапал жертвата. Загина напразно. Но това беше неговият стил на действие и той го харесваше. Това беше неговият път. Неговият начин на живот. Единственият начин, който му беше познат. А те го убиха.
— Ето го вълкът! — възкликна Телма, подскачайки тромаво. — Ауу, ауу!
Тя започна да хваща различни предмети и да ги изпуска и той с ужас забеляза, че нещо при нея не е наред. За първи път видя, че тя е саката. Натъжи се и се зачуди как е възможно това.
— Ти не си вълкът — каза той.
Осъзна, че по този начин — докато тя залита, накуцва и се спъва — увреждането й се влошава. Чудеше се как може да съществува…
…толкова тъжно нещо. Тръгна си.
Зад гърба му Телма продължаваше да си играе. Препъна се и падна. „Какво ли изпитва тя?“ — запита се той.
Вървеше по коридора, търсейки прахосмукачката. Бяха му казали да почисти грижливо детската стая, където децата играеха през по-голямата част от деня.
— Нататък по коридора и после вдясно — каза му някой. Ърл.
— Благодаря, Ърл — отвърна той.
Когато стигна до затворената врата, понечи да почука, но вместо това я отвори.
Насред стаята стоеше възрастна жена, която жонглираше с три гумени топки. Тя се обърна към него, отмятайки назад дългата си прошарена коса, и му се усмихна с почти беззъбата си уста. Беше обута с дълги бели чорапи и обувки за тенис. На Брус му направиха впечатление хлътналите й очи и липсата на зъби.
— Можеш ли да правиш това? — изхриптя тя и хвърли трите топки едновременно във въздуха. Падайки, те се удариха в нея и отскочиха от пода. Тя се наведе над тях и се разсмя, пръскайки слюнка.
— Не мога да правя това — каза той, застанал смаян на прага.
— А аз мога. — Мършавата старица клекна, при което ставите й изпукаха, вдигна топките и присви очи, опитвайки се да ги подреди по правилния начин в ръцете си.
Някой надникна през вратата зад гърба на Брус и се спря да погледа.
— Откога тренира тя? — попита Брус.
— Съвсем отскоро — отвърна мъжът и се обърна към старицата: — Опитай отново. Вече се справяш по-добре.
Старицата се изкиска, докато се навеждаше да вземе топките отново.
— Третата е ей там — посочи застаналият до Брус мъж. — Под нощната ти масичка.
— Оох! — изхриптя тя.
Те гледаха как старицата опитва отново и отново — изпускаше топките, взимаше ги пак, приготвяше се внимателно, хвърляше ги високо във въздуха, после се навеждаше напред, докато падаха към нея, като някои я удряха по главата.
Човекът до Брус подуши въздуха и каза:
— Дона, трябва да се изкъпеш. Мръсна си.
Брус възкликна смаяно:
— Това не е Дона. Нима е Дона?
Той се вгледа в старицата и се ужаси: в очите й имаше сълзи, но тя се смееше и запрати трите топки по него, опитвайки се да го уцели. Той се сви.
— Не, Дона, не прави това — каза й мъжът до Брус. — Не се цели по хората. Просто се опитвай да направиш това, което видя по телевизията — хващай ги и ги хвърляй пак нагоре. Но първо ходи да се изкъпеш — вониш.
36
— куплет от стихотворението „Атлас“ на Хайне. —