— Сега ще ти покажа една — каза той.
Килимът беше покрит с листни въшки — те подскачаха нагоре и падаха обратно долу навсякъде по него, а някои се издигаха по-нависоко от останалите. Джери се зае да потърси някоя особено едра гадина, защото хората трудно ги виждаха.
— Дай ми бутилка или буркан от шкафа под мивката — каза той. — Ще затворим листната въшка вътре и когато отида при доктора, ще я взема със себе си и ще му я дам да я анализира.
Чарлз Фрек му донесе празен буркан от майонеза. Джери продължи да търси и най-накрая попадна на листна въшка, която скачаше на поне четири фута1 във въздуха. Тя беше дълга повече от инч2. Той я хвана, занесе я до буркана, грижливо я пусна вътре и завинти капачката. После вдигна буркана тържествуващо.
— Виждаш ли? — попита той.
— Дааа! — възкликна Чарлз Фрек, когато разгледа съдържанието на буркана, а очите му се ококориха. — Колко е голяма! Леле!
— Помогни ми да намерим още за доктора — помоли Джери и отново коленичи на килима с буркана до себе си.
— Разбира се — отвърна Чарлз Фрек и клекна до него.
За по-малко от час и половина напълниха три буркана с буболечки. Чарлз, въпреки че беше новак в тази дейност, намери някои от най-големите.
Беше по обед, през юни 1994 година3. В Калифорния, в голям район от евтини, но трайни пластмасови къщи, много отдавна напуснат от порядъчните жители. Преди известно време Джери беше напръскал всички прозорци с метална боя, за да не прониква вътре слънчевата светлина. Стаята се осветяваше от полилей с множество мощни крушки. Те светеха непрекъснато и по този начин въпросът „кое време от денонощието е?“ губеше смисъл за Джери и неговите приятели. Това му харесваше — не обичаше да зависи от времето. Така можеше да се концентрира върху важните неща, без да се налагат досадни прекъсвания. Важните неща, като например, двама мъже да клечат върху мъхнатия килим, да откриват буболечка след буболечка и да пълнят с тях буркан след буркан.
— А какво ще получим за тях? — попита по-късно през деня Чарлз Фрек. — Имам предвид дали докторът ще ни плати нещо? Или поне ще ни даде ли нещо за награда?
— По този начин искам да помогна да се намери лечение срещу тях — каза Джери. Болката, която не отслабваше нито за миг, отново беше станала непоносима. Така и не можа да свикне с нея, знаеше, че няма да успее и в бъдеще. Внезапно почувства непреодолимо желание да вземе още един душ.
— Хей, човече — изрече задъхано той, изправяйки се, — ще продължиш да ги слагаш в бурканите, докато се изкъпя, нали?
— Добре — каза Чарлз. Дългите му крака трепереха, докато се обръщаше към буркана с долепени една до друга длани. Изпразни ги вътре и после се обади неочаквано:
— Хей, Джери… Тези буболечки ме плашат. Не ми харесва, че са тук с мен.
Той се изправи.
— Шибан пъзльо — изрече спрелият за миг пред банята Джери, задъхвайки се от болка.
— Не можеш ли… Трябва да се изкъпя! — Той затръшна вратата и завъртя крановете на душа. Водата потече.
— Страх ме е тук! — Гласът на Чарлз Фрек се чуваше приглушено, въпреки че той очевидно крещеше.
— Тогава ходи да се шибаш някъде! — извика Джери в отговор и влезе под душа. „Каква шибана полза има човек от приятелите? — запита се с горчивина. — Никаква! Никаква шибана полза!“
— Хапят ли тези гадини? — изкрещя Чарлз, вече при вратата.
— Да, хапят — отвърна Джери, докато втриваше шампоан в косата си.
— Така си и знаех.
Последва пауза.
— Може ли да си измия ръцете, за да махна буболечките от мен, и да те изчакам?
„Шибан пъзльо“ — помисли си Джери с горчивина и ярост. Не каза нищо, просто продължи да се къпе. Боклуците не заслужават отговор… Не обърна внимание на Чарлз Фрек, само на себе си. На своите собствени ужасни, неотложни жизнени нужди. Всичко останало можеше да почака. Нямаше време, никакво време, това нещо не търпеше отлагане. Всичко друго беше второстепенно. С изключение на кучето. Той се тревожеше за Макс, за кучето.
Чарлз Фрек телефонира на един тип, за когото се надяваше, че има някакви запаси.
— Да ти се намират десет дози „смърт“ за мен?
— Исусе, изцяло съм извън играта… Аз самият търся „смърт“. Кажи ми като си намериш, може да взема малко от теб.
— А какво стана с хората, които те снабдяват?
— Фалирали са, предполагам.
Чарлз Фрек окачи телефонната слушалка и разигра фантастично представление в мислите си, докато с мрачно изражение се отдалечаваше от телефонната кабина, — никога не се обаждай на пласьора от домашния си телефон! — към паркирания си шевролет. Във фантазиите си той минаваше с колата покрай аптеката „Трифти“4 и виждаше огромна витрина, на която са наредени бутилки бавна смърт, кутии бавна смърт, буркани, кофи, бидони и бокали бавна смърт, милиони чаши, таблетки и капсули бавна смърт. Бавна смърт, смесена с амфетамини, със стимуланти, с психеделици и с всичко останало. И гигантски надпис: „НИЕ ЦЕНИМ ВАШЕТО ДОВЕРИЕ“. И, то се знае: „НИСКИ, МНОГО НИСКИ ЦЕНИ, НАЙ-НИСКИТЕ В ГРАДА“.