— Малко над трийсет — отговори Арктър. Което си бе вярно — Лъкман беше на трийсет и две.
— О, колко кошмарно! Ще кажа на Карл. Благодаря ви, че дойдохте.
— Аз ви благодаря — отвърна Арктър. — И моля ви, благодарете на мистър Инглесон от мое име. Благодаря и на двама ви.
Той излезе и се озова отново на топлия утринен тротоар. Примижа от ярката слънчева светлина и замърсения въздух.
Обади се от най-близката телефонна кабина и повика такси. По обратния път към дома си мислеше доволно как е успял да се измъкне от капана на Барис без особени усложнения. „Всичко можеше и да е много по-лошо — каза си той. — Чекът сега си е в мен и не ми се наложи да се виждам със самия Инглесон.“
Извади чека, за да види как се е справил Барис с имитирането на подписа му. Да, сметката беше закрита, той веднага разпозна цвета на чека. Банката беше поставила печат „СМЕТКАТА Е ЗАКРИТА“. Нищо чудно, че ключарят така се беше разярил. Арктър огледа подписа и осъзна, че си е неговият.
Нищо не подсказваше, че го е направил Барис. Перфектна фалшификация. Никога нямаше да се сети, че не е неговият подпис, ако не си спомняше, че не е подписвал този чек.
„Боже мой — помисли си той, — колко ли такива подписа е поставил Барис досега? Може вече да е измъкнал половината от парите ми. Барис е гений. От друга страна, това вероятно е някакво прекопирване или е направено с технически средства. Но аз никога не съм подписвал чек на ключаря Инглесон, така че как би могъл Барис да ме прекопира? Това е уникален чек. Трябва да го дам в отдела по графология, за да определят как е направен. Може би просто чрез многобройни опити в имитацията на почерка ми?
А що се отнася до гъбите… Ще отида при него и ще му кажа, че са ми споменали, че се е опитал да им продаде парчета от гъби. И ще го предупредя да ги изхвърли. Оплакали са ми се обезпокоени хора.
Но тези неща са само случайни признаци за това, което става, забелязани от пръв поглед. Те са само примери за онова, срещу което съм изправен. Бог знае какво още е направил Барис. Той разполага с колкото си иска време да безделничи, да чете справочници и да крои планове, интриги, конспирации и така нататък… Може би трябва да проверя дали телефонът ми се подслушва. Барис има електронно оборудване, а даже «Сони» например произвежда и продава апаратура, която може да се използва за подслушване на телефони. Вероятно телефонът ми се подслушва. Тоест подслушва се и от друг, освен от мен.“
Арктър отново погледна чека. „А ако съм го подписал аз? Ако Арктър го е подписал? Сигурно аз съм го направил. Сигурно проклетият Арктър собственоръчно е подписал този чек, много набързо — буквите са разкривени, — защото е бързал поради някаква причина. После го е захвърлил, и скоро съвсем е забравил за него, забравил е случката. Забравил е за оня път, когато…“
„…ce измъкна от оня наркомански купон в Санта Ана, на който срещна русокосото момиче с липсващи зъби. Тя беше с дълга руса коса и голям задник, и бе толкова енергична и дружелюбна… Той не можеше да запали колата й, беше друсан до козирката. Наистина беше загазил тогава, толкова дрога беше взел, че едва не умря. Толкова много хапчета от Субстанцията С, наистина първокласна. Много, много първокласна. Неговата дрога.“
Арктър се наведе напред и каза:
— Спрете до тази бензиностанция. Ще сляза.
Излезе, плати на шофьора. После влезе в най-близката телефонна кабина, погледна в тефтера си какъв е номерът на ключаря и се обади.
— Инглесон, ключар… — чу се отсреща гласа на възрастната дама.
— Отново е мистър Арктър. Съжалявам, че ви безпокоя. Какъв адрес сте записали за поръчката, за която беше чекът?
— Да, нека да проверя. Само момент, мистър Арктър.
Тракане от оставянето на слушалката. Приглушен мъжки глас в далечината:
— Кой е това? Онзи Арктър?
— Да, Карл, но не му казвай нищо, моля те. Той току-що беше тук…
— Искам да говоря с него.
Пауза. После пак се чу гласът на възрастната дама:
— Да, имаме записан адрес, мистър Арктър.
Тя му прочете неговия домашен адрес.
— За там ли е трябвало да направи ключ брат ви?
— Почакайте за момент. Карл? Спомняш ли си къде отиде, за да направиш ключа на мистър Арктър?
— В Катела — отвърна приглушеният мъжки глас.
— А не в къщата му, така ли?
— В Катела!
— Някъде в Катела, мистър Арктър. В Анахайм. Не, чакайте… Карл казва, че е било в Санта Ана, в Мейн. Това ли…
— Благодаря — каза той и затвори телефона.
22
(Превод от немски Александър Балабанов). —