Каквото и да ме наблюдава, то не е човек.
Или поне не според моите разбирания. Не мога да го разпозная като човек.
Колко глупаво е всичко това, този страх. Някой се опитва да ми причини нещо, и то тук, в моята собствена къща. Пред собствените ми очи.
И пред очите на нещо друго. Пред погледа на някакво нещо. Което, за разлика от малката черноока Дона, никога не мига. Какво ли виждат камерите? Имам предвид, какво виждат реално? Проникват ли в главата ми? Проникват ли в сърцето ми? Вижда ли инфрачервената холокамера — последна новост на техниката — какво става в мен или в нас? Ясно ли ни вижда или помътняло? Надявам се да ни вижда ясно, защото аз вече не мога да виждам какво става в мен. Виждам само мрак. Мрак отвън, мрак отвътре. Надявам се, заради всички нас, че камерата се справя по-добре. Защото, ако камерата вижда само помътняло, по моя начин, тогава ние сме прокълнати и пак прокълнати, и то вероятно завинаги, и до смъртта си ще знаем толкова малко, и няма да разбираме добре дори малкото, което знаем.“
Той взе от полицата в гостната първата книга, която му попадна, „Илюстрована книга за секса“. Отвори я на произволна страница — на която имаше изображение на мъж, щастливо захапал дясната гърда на партньорката си — и изрече на глас, сякаш четеше от книгата или цитираше някой известен древен философ и мислител:
— Всеки човек вижда само малка частица от абсолютната истина, и много често, всъщност почти…
— …винаги, той съзнателно се самозалъгва дори по отношение на тази малка частица от истината. Част от човека се обръща против него и действа като друга личност, разбивайки го отвътре. Човек вътре в човека. Който всъщност изобщо не е човек.
Кимвайки, сякаш се съгласява с мъдростта на несъществуващите думи, написани на страницата, той затвори големия том с червена подвързия и позлатени букви на заглавието и го върна на рафта.
„Надявам се, че камерите не могат да увеличат корицата на тази книга — помисли си — и да ме разобличат.“
Чарлз Фрек, който изпадаше във все по-дълбока депресия от нещата, които се случваха на всичките му познати, реши да сложи край на живота си. В неговите кръгове не беше проблем да се направи такова нещо — просто взимаш повечко от „червените“ и ги изпиваш заедно с някакво евтино вино, късно през нощта, с изключен телефон, така че никой да не ти пречи.
Много важно е да прецениш какви точно артефакти искаш да намерят при теб археолозите от по-късните епохи. За да могат да определят по тях обществения ти статус. И трябва да натрупаш предметите около мястото, където ще бъде главата ти, когато го направиш.
Той изгуби няколко дни, докато избере артефактите — много повече време, отколкото му бе отнело решението да се самоубие, и почти толкова, колкото изгуби, докато намери такова голямо количество от „червените“. Щяха да го намерят да лежи по гръб в леглото си с копие от книгата на Айн Ранд „Изворът“ (което щеше да докаже, че е неразбран гений, отхвърлен от тълпата и по този начин в известен смисъл убит от нейното презрение) и с недовършено писмо до компанията „Ексън“, в което протестира срещу анулирането на кредитната му карта за закупуване на газ. По този начин щеше да обвини системата и не просто да умре, но и да постигне нещо със смъртта си.
Всъщност той не беше много сигурен какво ще постигне чрез смъртта си, също както и какво ще постигне чрез двата артефакта. Но така или иначе всичко вече беше решено и Чарлз започна да се подготвя, като животно, което усеща, че времето му изтича и инстинктивно изпълнява програмата, заложена му от природата.
В последния момент, когато краят му наближаваше, той реши да изпие „червените“ не с евтино вино, а с някоя скъпа, изискана напитка. Така че се качи за последен път в колата си, отиде до магазин, специализиран в продажбата на маркови вина и си купи бутилка „Мондави Каберне Совиньон“, реколта 1971 година. Това удоволствие му струваше трийсет долара — всичките пари, които имаше.
Когато се прибра вкъщи, той отвори бутилката, наслади се на аромата на виното, изпи няколко чаши от него, наблюдава няколко минути любимата си страница от „Илюстрована книга за секса“, на която имаше изображение на поза с момичето отгоре, после остави найлоновата торбичка с „червените“ до леглото и си легна с книгата на Айн Ранд и недовършеното писмо до „Ексън“. Опита се да мисли за нещо възвишено, но не успя — позата с момичето отгоре не му излизаше от главата. Накрая изпи наведнъж всички „червени“ с чаша „Каберне Совиньон“, сложи книгата и недовършеното писмо на гърдите си и зачака.
25
(Превод от немски Александър Балабанов). —