Майк гледаше интелигентното лице на красивата чернокоса девойка от другата страна на масата и разбираше защо Боб Арктър… „Не — каза си той, — винаги трябва да мисля за него като за Брус. Иначе може да се издам, че знам прекалено много неща, които не би трябвало да знам.“ Разбираше защо Брус е мислил толкова много за нея. Когато още е бил способен да мисли.
— Той беше обучен много добре — каза Дона. Гласът й му се стори изключително отчаян. За миг лицето й се изкриви от мъка. — Но да се плати такава цена… — прошепна тя и отпи от колата си.
„Обаче нямаше друг начин да се проникне там — помисли си той. — Поне аз не можех. А се опитвах толкова дълго. Те биха допуснали там само празна обвивка като Брус. Някой абсолютно безвреден. Той трябваше да стане такъв, какъвто е сега. Иначе те не биха поели риска. Такава е политиката им.“
— Правителството поиска ужасно много — каза Дона.
— Животът го поиска.
Тя вдигна глава и го изгледа мрачно и гневно.
— В конкретния случай това беше федералното правителство. Конкретно. От теб и от мен. От… — Тя млъкна за миг. — От някой, който беше мой приятел.
— Той все още ти е приятел.
— Това, което е останало от него — отвърна Дона яростно.
„Това, което е останало от него, все още те търси — помисли си Майк Уестъуей. — По свой начин. Той също тъгува.“
Но въпреки всичко денят беше хубав, пешеходците и шофьорите на преминаващите коли изглеждаха весели и въздухът беше свеж. И имаше изгледи за успех — това повдигаше духа на Майк. Бяха стигнали толкова далече! Трябваше да извървят и останалата част от пътя.
— Всъщност мисля — каза Дона, — че няма нищо по-ужасно от това да жертваш живо същество, без то да знае това. Ако знае, тогава е друго нещо. Ако разбира и е доброволец. Но… — Тя махна с ръка. — Той не знае. И никога няма да узнае. Той не е доброволец…
— Разбира се, че е. Това му беше работата.
— Той нямаше никаква представа за това, и сега няма представа, защото няма никаква представа за нищо. Ти го знаеш не по-зле от мен. И той никога вече няма да има представа за нищо, до края на живота си. Само рефлекси. И това не стана случайно, а беше планирано. Ние искахме да стане така… Лоша карма за нас. Чувствам го върху собствения си гръб. Като труп. Аз нося на гърба си труп — трупа на Боб Арктър. Макар че формално той е жив.
Беше започнала да говори на висок глас. Майк Уестъуей й направи знак с ръка и тя с видимо усилие успя да се овладее. Хората от съседните дървени масички бяха започнали да им хвърлят учудени погледи. След известно време Уестъуей каза:
— Е, гледай на нещата по този начин: те не могат да разпитат и да разобличат някой, лишен от съзнание.
— Трябва да се връщам на работа — каза Дона, поглеждайки часовника си. — Ще докладвам, че по думите ти изглежда всичко е наред. Според теб.
— Ще чакаме зимата — каза Уестъуей.
— Зимата?
— Трябва да стане дотогава. Няма значение защо мисля по този начин, но е така. Или ще се случи до зимата, или нищо няма да излезе. Ще ги хванем тогава или никога няма да ги хванем.
„Точно по време на зимното слънцестоене“ — помисли си той.
— Подходящо време — отвърна Дона. — Когато всичко е мъртво и е под снега.
Той се засмя:
— В Калифорния?
— Зимата на духа. Mors ontologica. Когато духът е мъртъв.
— Само заспал — каза Уестъуей и се изправи. — Аз също трябва да тръгвам. Трябва да натоваря някаква пратка със зеленчуци.
Дона го погледна тъжно и измъчено, със смайване и огорчение35.
— За кухнята — поясни Уестъуей меко. — Моркови и маруля, такива неща. Дарение от супермаркет „Макой“ за нас, бедняците в „Нов път“. Съжалявам, че казах това. Не беше шега. Не съм имал предвид подобно нещо.
Той я потупа по рамото и при допира с коженото яке си помисли, че може би Боб Арктър й е подарил това яке, някога, в едни по-добри, по-щастливи дни.
— Работим заедно по този случай от доста отдавна — каза Дона с тих, спокоен глас. — Не искам да продължи да се проточва. Искам най-накрая всичко да свърши. Понякога нощем, когато не мога да заспя, си мисля: „Мамка му, ние сме още по-студени и от тях. От враговете ни.“
— Когато те погледна, не виждам студен човек — каза Уестъуей. — Въпреки че може би не те познавам чак толкова добре. Но по това, което виждам, ти си един от най-топлите хора, които някога съм познавал.
— Топла съм отвън, за пред хората. Топли очи, топло лице, шибана топла изкуствена усмивка. Но отвътре през цялото време съм студена и пълна с лъжи. Аз не съм такава, каквато изглеждам. Аз съм отвратителна. — Тя говореше спокойно и се усмихваше. Зениците на очите й бяха големи и открити, без следа от коварство. — Но няма друг начин. Не е ли така? Осъзнах това много отдавна и заставих себе си да бъда такава. Всъщност това не е чак толкова лошо. По този начин постигаш каквото искаш. И всички са такива, повече или по-малко. Това, което е наистина лошо, е, че съм лъжец. Аз лъжех своя приятел, лъжех Боб Арктър през цялото време. Веднъж дори му казах да не вярва на нито една моя дума, но той, разбира се, реши, че се шегувам. И не ме послуша. Той си е виновен за това. Аз го предупредих. Но той веднага забрави какво му казах и продължи да крачи към пропастта.