Фонът зад кълбящата се маса от тела представляваше великият океан, Атлантикът, неестествено спокоен, с повърхност, проблясваща на слънчевата светлина. Под невъзмутимата му кожа можеха да се различат очертанията на древни руини — храмове и пагоди на хан, каменни дракони и дворци и мрачните очертания на гниещ имперски боклук.
Беше шан-шуи — „планини и вода“, — но преобразено шан-шуи. Това беше новото изкуство. Изкуство на симбиоза и технологично дихание — културното въплъщение на дисперсионисткия идеал: Futur-Kunst!1, или Научно изкуство, както го наричаха. А Хайдемайер, художникът, беше водещият му представител.
Старият Левър стоеше пред картината, отдалечен от нея на някакви си двайсет чи, лицето му бе напрегнато смръщено. Преди шест месеца бе довел Хайдемайер от Европа и го бе настанил тук, дал му бе всичко, от което се нуждаеше, за да твори изкуството си. И това — тази огромна визия с маслени бои — беше първият плод на неговата инвестиция.
Обърна се към Хайдемайер и кимна.
— Хубаво е. Много хубаво. Как се нарича?
Хайдемайер измъкна от устата си тънката черна цигара и доволно пусна тънка усмивка.
— Радвам се, че ви харесва, ши Левър. Нарекох я „Новият свят“.
Левър се изсмя късо.
— Добре. Харесва ми. Но защо е толкова голяма?
Хайдемайер мина покрай стария и се приближи право към платното. За момент попипа отделните детайли на картината, като леко прокарваше върховете на пръстите на едната си ръка по повърхността им, после се обърна обратно, с лице към Левър.
— Да ви призная честно, ши Левър, какво ще стане с идването ми тук, в Америка. Мислех си, че може и да е стъпка назад, но тук има нещо съвсем различно. Много по-живо, отколкото в Европа. Човек има усещането, че тук е бъдещето.
Левър крадливо изучаваше младия човек.
— И това идва оттук?
— Отчасти — Хайдемайер пак дръпна от цигарата си. — Сега, след като него го има, осъзнавам, че към него съм се стремял винаги — дори и в по-малките си творби. Онова, което ми липсваше, беше усещането за пространство, за изключителност. Присъствието ми тук, далеч от ограниченията на Европа, го освободи. Позволи го, ако ви харесва.
— Мога да го видя.
Полуизвърнат, Хайдемайер посочи към голямата спирала от тела.
— Така. Ето го, ши Левър. Ваше. Както се договорихме.
Левър се усмихна.
— Това е велика творба, ши Хайдемайер. Нямам нужда от експерти или съветници да ми го кажат. Мога да го видя със собствените си очи. Шедьовър. Може би началото на нещо съвсем ново, не сте ли съгласен?
Хайдемайер сведе поглед в опит да скрие задоволството си от думите на стария, но Левър разбра, че е докоснал слабото място — суетата му. Усмихна се вътрешно и увеличи натиска.
— Споменах съветниците си. Е, за да съм и аз честен с вас, ши Хайдемайер, вие дойдохте тук по тяхна препоръка. Те казаха, че сте най-добрият. Че нямате равен и че най-добрите ви работи предстоят. И вие го доказахте. Хубаво. Мога да го използвам. Обичам да работя с най-добрите. Във всичко.
Левър прекоси ателието и застана лице в лице с художника.
— Вие сте умен човек, Ернст Хайдемайер. Разбирате как стоят нещата — как действат. Така че няма да се обидите, ако кажа, че интересът ми към вас е строго комерсиален. Компания като моята — като „ИмВак“ — се нуждае от символи, от културни тотеми, ако ви харесва. И колкото по-престижни са тези тотеми, толкова по-добре. Те дават лице на една компания. А това… — протегна ръка и нежно докосна повърхността на картината с неподправено възхищение на лицето. — Излиза извън рамките. Надхвърля онова, което исках от вас.
Хайдемайер се обърна и пак погледна творбата си.
— Може би. Но те кара да се чудиш… Дали някога ще създадеш нещо и наполовина толкова добро. Дали някога ще създадеш нещо по-оригинално.
Извърна се и срещна погледа на Левър.
— Но това е предизвикателство, нали? Да изненадаш някого.
Левър се взря в него за момент, после кимна.
— Ваша е, Ернст. Картината, искам да кажа. Задръжте я.
— Да я задържа? — Хайдемайер се разсмя изненадано. — Не разбирам…