— Я млъквай — казах аз на глас, но без особено чувство.
Най-после намерих една тиха стая, боядисана в зелено, с таван, оформен като свод и с леко флуоресциращи стени. Стаята беше голяма около десет квадрата. В средата беше поставена маса, която стигаше почти до брадичката ми. Върху масата и около нея нямаше нищо. Стените на стаята бяха покрити с грапавини от самия строителен материал, който създаваше някакъв барелефен ефект.
Аз извадих инфочипа от джоба си и само го показах на стената. В малкия предмет се чу отчетливо кликване и стените засветиха.
Сбогом, каза ИИ-то.
— Какво?
Ти повече нямаш нужда от мен.
— Тръгваш ли си?
Да. Този чип ще ти каже всичко необходимо.
— Но — казах аз, внезапно стреснат и малко уплашен, че моето ИИ щеше да ме напусне след всичкото това време. Скъпи камъко, това нелогично ли ти звучи? Аз мразех гласа му, на моменти бях убеден, че то е признак за собствената ми лудост, бях готов да разбия главата си, за да го измъкна оттам. Но при ненадейното съобщение, че си тръгва, почувствах в себе си празнота.
— Не си отивай — казах аз.
Много затрогващо! Но ти повече нямаш нужда от мен.
— Трябва да останеш, за да ме надзираваш — изтъкнах аз. — Мога да реша да се откажа от поръчката.
Няма.
— Откъде си толкова сигурно?
Вече те познаваме достатъчно добре. Бях толкова зашеметен от съобщението на ИИ-то, че дори не го предизвиках заради употребата на множественото число. Освен това сделката си остава. Ако не свършиш твоята част от нея, пак ще отидеш право в затвора. Така че нямаш нужда от мен.
— Но аз не искам да си тръгваш.
Виж — то насочи очите ми, като подръпна мускулите около тях. Във въздуха пред мен се оформяше една фигура. Това е една доста старомодна холограма. Ще са й нужни няколко секунди, за да се сглоби. Но след това ще трябва да й посветиш цялото си внимание.
Аз се взрях в призрачната форма, която за миг се набразди от бели интерферентни линии. После цветът стана равен и сив.
— ИИ — казах аз, — не можеш да си тръгнеш. Ти обеща да ми обясниш всичко, когато престъплението… когато работата е свършена.
Ти и без друго казваш, че знаеш кой стои зад мисията, отговори то. В думите му прозвуча известна веселост.
— Ами знам, че са Уиа — казах аз, отстъпвайки. — И смятам, че е свързано с нападение. Но не знам подробностите! Ти обеща да ми обясниш подробностите! Защо този свят, защо трябва да се унищожи целия този живот!
Ще си получиш обяснението, каза успокояващо ИИ-то. Сивата фигура започваше да фокусира чертите на лицето — те сякаш изплаваха отвътре някъде много дълбоко в главата й и заставаха неподвижно на повърхността на лицето. Ако завършиш успешно мисията си. Обещавам.
— Мислех, че ти ще ми обясниш всичко.
Има ли значение?
— Толкова много смърт — казах аз, опитвайки се да предизвикам дискусия, но вече усещах безтелесните спазми вътре в черепа си. То си тръгваше, напускаше ме.
— Къде отиваш? — попитах аз настойчиво. — Не можеш ли поне да ми кажеш къде отиваш?
Никъде, каза то. Навсякъде. Има ли значение?
И вече го нямаше. От холограмата се чу бръмчене. Сега тя имаше лице и гледаше право в мен.
4-ти ден
Скъпи камъко,
Все повече се приближаваме до момента — до онзи момент. Аз изобщо не изгарям от нетърпение да се приближа до него. Аз не…
Скъпи камъко. Скъпи, скъпи камъко.
Първо ще ти разкажа за холограмата. Тя беше на леко слаб мъж със среден ръст. Отначало кожата й беше сива, което й придаваше телесен вид, но когато нещото заговори, цветът започна да прелива в розовочервено.
Първите й думи бяха:
— Какво си се втренчил, да те вземат мътните25?
Не можах да измисля отговор на това, така че казах:
— Ти си холограма.
— Холограма? — отговори тя някак оскърбено. Гласът беше скърцащ, със стържеща основа от бял звук.
— Холограма? А ти не си ли?
— Не — отвърнах аз почти кротко.
— Нима? Естествено, че съм холограма. Естествено, че съм холограма. Ти какво искаш? Ти какво искаш? Това Нарцисус Тупорилов ли е?
25
В глисѐ рядко се употребяват ругатни и неприлични изрази и превеждането им винаги е мъчна работа. В този случай преводачът нарочно е използвал архаизъм, за да възпроизведе ефекта на тяхната необичайност.