— Може би — предположих аз, — това място те кара да се чувстваш далече от другите неща.
— Сега, когато си завършил задачата си — каза той, — аз ще престана да получавам възнаграждения за твоя сметка. Предполагам, че ти ще отпътуваш и ние никога няма да се срещнем отново.
Враждебният му тон малко ме обърка, но тогава съобразих, че стореното от него и от народа му е в разрез с предписанията на онзи, недотам целокупен бог. Това го караше да се чувства неспокоен тук, в светилището. Може би се чувстваше виновен или пък просто не ме харесваше. Косата ми, неподдържана от дотТек, беше дълга и сплъстена, а кожата ми — мръсна и покрита с белези.
— Чу ли вече? — попитах аз.
Той поклати глава. Скъпи камъко, в това нямаше нищо необичайно. Наистина е възможно, макар и много рядко, да се изпращат съобщения със свръхсветлинна скорост. Но съобщението не е нищо друго, освен информационен модел, който лесно се поврежда в квантовата турбулентност на свръхсветлинното пътуване. Ако новините за моя успех наистина се разпространяваха из т’Т, най-сигурният начин за тяхното предаване щеше да е посредством куриер-човек, а Агифо-3-акка не посрещаше често посетители. Може би, разсъждавах аз, той просто беше доволен от моето завръщане, убеден, че съм сторил онова, което войнственият му народ бе поискал от мен.
Тогава го оставих и се заскитах пак из кораба.
Не съм сигурен какво точно очаквах. Беше ми обещано обяснение — идентичността (и по-важното) мотива на моите работодатели. Мисля че чаках да се появи отново ИИ-то — в края на краищата неговата мрежа си стоеше в главата ми. Но нищо не се случи. Аз ядях, спях, скитах се. Един или два пъти на ден се натъквах на Агифо-3-акка. Ясно беше, че сега той смята общия ни бизнес за приключен и се надява (без да го казва), че просто щях да си тръгна. Което и щях да направя, ако знаех къде искам да ида. Всичко изглеждаше някак недовършено.
Аз отидох в зелената стая и извиках холографското изображение на Таг-маттео, не съм сигурен защо. Сигурно съм смятал, че ще ми даде някои отговори. Но холограмата се държа враждебно и настояваше, че не е осведомена.
— Аз съм просто данни — повтаряше тя. — Данни и обработка. Аз не съм интелект, програмирана съм да давам отговори съгласно определени статични парадигми. Когато ми се зададе въпрос, аз мога да отговоря само с данни. Но въпросите, които ми задаваш сега, не провокират в мен смислен отговор.
Именно след това аз започнах да сънувам лошите сънища. Всъщност оттогава насам ги сънувам непрекъснато. Те не се появяват задължително всяка вечер, но са упорити. Събуждам се, целият плувнал в пот, изтощен, изпълнен с болка, ридаещ. Колко много мъртви! Толкова много!
Не се реших да си тръгна. Сега обаче, избягвах срещите с Агифо-3-акка, което беше лесно в огромния космически кораб. Започнах да изучавам информацията от файловете му, за да не мисля за мъката, която все по-силно напираше в мен.
Прекарах една седмица в библиотеката на кораба, като зареждах и четях файлове. Скъпи камъко, чувствах как тежестта на стореното постепенно се стоварва върху мен с всичка сила.
2-ри ден
Скъпи камъко,
Сега ще ти опиша набързо какво последва и те моля да гледаш на това като на кода26 към целия низ от събития. След толкова смърти, още една щеше ли да означава много? Когато едно-единствено „едно“ се сравни с шестдесет милиона, статистически погледнато то е равно на нула.
Как точно да започна?
Според мен до настоящия разказ, дори най-великите умове в т’Т не са успели да сглобят цялата история. Като разказвам историята, аз правя услуга на човечеството.
Кръвта на Агифо-3-акка беше… Не, преди това.
Той се намираше в трапезарията, след като се беше нахранил, малко преди сън. Храната го беше направила ленив, но не съм сигурен, че бях взел това под внимание, когато дойдох да го видя. Щом спрях поглед върху него, моето единствено намерение беше да му задам някои въпроси.
— Трябва да ми обясниш — казах аз.
— Моля? — попита той със силен акцент на глисѐ.
— Трябва. Беше ми обещано обяснение.
— От кого?
— От моите работодатели. Обещаха ми обяснение за това, което трябваше да извърша. Защо трябваше да го извърша.
26
Кода — заключителната част към музикално, литературно или драматично произведение — Бел.пр.