На Дъжд здрачаването продължава твърде дълго, понеже светлината се отразява от почти постоянната облачна покривка. Аз се шляех нагоре-надолу по реката, като целият станах вир вода и вдишвах дълбоко свежия въздух между два пороя. Ядох риба, приготвена в тиган и си побъбрих с група хора, които играеха пебъл. Някога (казах им), аз бях шампион по пебъл — това е истина, скъпи камъко, в света Мелий аз спечелих един от местните шампионати. Преди много години. Това е елегантна игра, за която е нужно умение да се местят малките излъскани камъчета, твои роднини, по коничната дъска. Но тази вечер аз не бях социално настроен, така че продължих да се шляя по-нататък.
Обърнах поглед назад към главния път за града, който, мисля, се казваше Плотаун4. Още се различаваха ниските покриви и блестящите зелени корони на дърветата, които отразяваха последната дневна светлина. Терминалът на асансьора се забелязваше едва-едва, съвсем мъничък в далечината. Една трепкаща светлинка се движеше във въздуха — ултра-лазерът слизаше надолу и едно размазано сребристо петно се изстреля от града към небето — вторият асансьор се изкачваше нагоре.
Спах лошо, будейки се често от кашлицата и раздразнен от факта, че общественият заслон, в който се бях приютил, не ме пазеше добре от дъжда. Когато валеше под наклон, водата влизаше през широкия отвор и ме пръскаше. В същото време забелязах, че другите спящи не се притесняваха от това.
Прекарах няколко дни край реката, опитвайки се да свикна с това, което ставаше с моето ИИ. То се разпадаше, неговият модел изкуствен интелект беше станал сенилен поради многократните квантови скокове по време на междузвездното пътуване.
Аз умирам, каза ИИ-то в един от редките мигове на ясно мислене.
— Виждам, — отвърнах аз наум. — Откакто сме дошли на Дъжд, много рядко говориш свързано.
Гласът му звучеше нестройно и изглежда се разпадаше. Съставните му елементи, басът, контратенорът и сопраното, които трябваше да се хармонизират идеално, за да създадат илюзията за истински глас — нещо, което никога не стана, — се обособяваха все повече и повече. Гласовете говореха един през друг, замазваха думите и те мъчно се разбираха.
Трудно е да се изправиш лице в лице със собственото си елиминиране.
— ИИ, — казах аз, с надеждата да се възползвам от объркването му. — Веднъж ти ми каза, че знаеш кой ме нае, кой ми възложи това убийство. Кой е той?
Но гласовете отново блуждаеха. В празнотата. Изключи, нямам нищо против, аз ще си почина. Почина. Просеката! Гравитационната Просека! Имаше и разни други такива неща, които не си спомням точно.
— Кой, — настоявах аз. — Кой е той?
Грешка-грешка-грешка, каза то. При-при-при-при. После някакви замазани звуци.
— Някой от т’Т ли е?
Не, каза то високо и отчетливо и ме сепна. Изглежда че отново разсъждаваше ясно. Може би се беше стреснало от въпроса ми.
— Уиа ли са, — притисках го аз. — Племената Палметто?
Сега гласът му имаше лукава и откачена интонация. Ти се опитваш да измъкнеш информация от мен, каза то.
Вече изтощен, аз изкрещях:
— Просто ми кажи защо? Защо трябва да убия всички тези хора!
Но то мълчеше.
Скоро след това ИИ-то наистина умря, но си остана вътре в черепа ми. Честно да ти кажа, скъпи камъко, не знаех как да се отърва от него. Дори и да имах дотТек в тялото си, пак щях да бъда натъпкан с останките му, тъй като наномашините нямат достъп до главния мозък. Умиращият, така да се каже, глас на ИИ-то скачаше от мисъл на мисъл, мърмореше или започваше да пищи внезапно, настоятелно и за дълго време, подобно на ужасно главоболие. След това се умълчаваше. Веднъж то каза ясно: В погрешната посока гледаш. После започна да повтаря изречението, В погрешната посок — но заекна на к-то.
В продължение на два дълги дни аз ходех с това заекване в главата и скоро се уплаших, че то ще остане с мен за целия период на естествения ми живот. К, к, к, к, к, к на всеки две секунди, отново и отново. Опитах се да не мисля за това, след което опитах с пеене, със спане, дори пъхнах пръсти в ушите си. Но нищо не помогна.
К, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к.
Накрая естествено спря, точно когато бях решил, че ще продължи завинаги и когато писукането в ушите ми дотолкова се беше превърнало в част от света на звуците, че почти престанах да го забелязвам. Освен когато замъгляваше други звуци, така че не можех да не го забележа. Хората ми задаваха въпрос, а аз накланях глава и им показвах ухото си. Моля? Какво? Те не знаеха как да разбират това. Глухотата не е нещо, което мъчи световете на т’Т. ДотТек лекува всичко — възстановява повредени уши, усъвършенства и пренастройва ушните канали, ремонтира онези мънички, странно оформени кости във вътрешното ухо, костилките, които си предават звуковата вибрация като в играта „подай топката“. Ако някоя част от ухото е повредена, дотТек ще я поправи. Така че когато накланях глава и казвах: „Моля?“, хората от Дъжд се объркваха. Някои решаваха, че поради някаква странна причина аз се шегувам, имитирайки отдавна пропъдена болест.
4
На глисѐ „пло“ и „плоенд“ означава дъжд. Думата е преведена наполовина. В оригиналния текст стои „плосеет“, което трябва да бъде преведено като „Дъждовен град“. Повечето селища на планетата съдържат това родово име. Обитателите на Дъжд не назовават своите селища с конкретни имена. Не е ясно дали Ае знае това по времето, когато пише своите писма.