Истината беше, че през първата седмица от престоя си аз дотолкова се бях удавил в голдуош, че едва забелязвах храната, камо ли хората около мен.
— Те все още обичат да се катерят — отговори Дитл. — От време на време отиват и овършават по някой връх-игла. Но след седмица или две ще бъдат тук. Политика! Това е най-последната мода, не само тук, но нагоре по цялата граница между т’Т и Езика. Чак до Ну Хирш в Асклерот всеки говори само за това.
Настъпи пауза, обвита с аурата на значимостта. Накрая Дитл проговори:
— Ти искаш ли да се включиш?
— Окей — отвърнах аз, а в същото време моето ИИ казваше: Не, не, какво правиш? Трябва да се измъкнеш оттук, ние трябва да вземем това, за което сме дошли! Но аз пренебрегнах гласа му.
— Окей — потвърди Дитл.
— Харесват ми белезите ти — каза Клабиер, когато си тръгваха. — Много са шик.
Здрачи се. Залезът над стената на каньона боядиса отсрещния връх с цвета на лунички, отрязана дървесина, ембър10 и минзухарено жълто. Аз наблюдавах как неколцина души се засилваха по тераските и се втурваха по най-близките кабели. Те се хвърляха един към друг, финтираха и скачаха, ловяха се с ръце за кабелите и се изтегляха нагоре. Всички обикаляха наоколо без да си поемат дъх. Аз ги наблюдавах омаян, предполагайки, че това е някакъв вид игра на гоненица.
Мракът стана плътен и гъст. Светлини, някои в стените на каньона, други — закрепени върху кабелите или провесени надолу, светваха една след друга. Отначало те приличаха на свити юмруци, които после се разтваряха и се превръщаха в длани или в морски звезди. Скоро целият каньон беше осеян с блещукащи светлинки. Самите кабели също проблясваха и разсичаха пространството от връх до връх с плетеница от греещи линии.
В следващите дни аз се сприятелих с около десетина души от „политическата“ група, но останах най-близък с Клабиер и Дитл. Установих, че това беше само една от стотиците „политически“ групи, пръснати из южното полукълбо на планетата, групи, с които ние (както свикнах да мисля) бяхме в постоянна връзка. Такива имало още много хиляди, увериха ме другите. Те изниквали непрекъснато и навсякъде по протежение на граничните участъци на т’Т.
Политиката е новата мода, казаха те.
Дискусията обикновено започваше към края на деня. Сутрин аз се наливах с алкохол или голдуош, докато се гипсирах. Следобед спях и когато се събуждах, пиех стимулант със захар. Това ме разсънваше достатъчно, за да присъствам на дискусиите, но не чак толкова, че да вземам участие.
Политиката, скъпи камъко, е древно изкуство, подобно на някои спортове или на градинарството. Преди утопичните дни на т’Т, човешкото общуване е представлявало една игра на надмощие и подчинение. Индивиди, които не били в състояние да съществуват сами, жертвали определени аспекти от живота си, за да се присъединят към някоя по-голяма група. Характерната и сложна динамика на тези жертви, както и стратегиите за контрол били наричани „политика“. Те почти не намират съответствие в световете на т’Т, освен в онези от тях, които поддържат архаични „политически“ структури, поради свои собствени причини. За редовните посетители на бар „Алес“, политиката означаваше детайлизиран процес на дискусия и общуване, моделиран отчасти въз основа на книги и романи от далечното минало.
Обикновено Дитл откриваше дискусията с едно „трака-трак“ на изкуствените си зъби. После някой изказваше някакво твърдение, обикновено научено по време на събирането на информация през деня. Тогава дискусията започваше да прехвръква напред-назад, от човек на човек. Ето това е истинското състояние на нещата. Ние трябва да направим това. Те трябва да направят онова. Ясно е, че това е, което ще се случи.
Глупости! Какви глупости!, стенеше ИИ-то в главата ми. Толкова са невежи. Изобщо нищо не знаят.
Аз участвах малко, като от време на време вмъквах по някоя съвсем очевидна истина. Например, колкото повече участници се надпреварваха да изказват прогнози за бъдещото масово поведение на хората в т’Т, толкова повече на мен ми се искаше да вметна: „Всъщност, философията на хаоса показва, че нито една от вашите прогнози не струва пукната пара.“ Понякога аз се намесвах с това твърдение или с нещо подобно и тогава ме обгръщаше ледена тишина или ме удостояваха с вял коментар. Но понякога все пак някой казваше нещо в отговор.
Едно нещо в техните дискусии обаче, привлече трайно моето внимание. Те говореха за предстоящата война.