След като Клабиер свърши, аз я прегърнах с едната си ръка, а с другата стисках здраво един кабел.
— Обичам те — казах й аз. — Обичам те.
Тя се изкикоти на думите ми и в отговор ме прегърна.
— Глупчо — каза тя.
Ние тръгнахме обратно развеселени и прекарахме остатъка от деня, пиейки в бара.
Тази нощ Клабиер извади своите зърна, докато те достигнаха около двадесет сантиметра дължина14. Бяха твърди и дебели колкото палец. Тя постави първо едното, а после и другото вътре в мен, като целуваше и хапеше подутините и белезите по корема ми. Аз не харесах много това проникване, но докосването на езика й беше прекрасно. Той също беше приспособен от нейната дотТек и бе покрит с малки стърчащи брадавички. Те извършваха леки електрически убождания или по-вероятно (аз никога не попитах) представляваха просто миниатюрни бодлички, които се изстрелваха навън, за да боцкат и да стимулират.
На сутринта, когато тя отново отиде на мрежата, аз се поддадох на опяването на моето ИИ и останах настрана от жиците. Вместо това закрачих по терасата, взех си от една сергия няколко сладки картофа, топли и тежки от аромат и ги изядох, докато вървях.
— Ще направя каквото искаш, — казах аз наум.
Най-после, каза моето ИИ, почти въздъхвайки в главата ми.
— Къде трябва да отида? — попитах аз.
Има един мъж, който живее сам на скален връх недалеч от Мант-аспиир15. Това беше географското название на една прочута, невероятно висока и тънка скална колона.
Аз се изкачих до върха на каньона и почаках около час. Най-после една кола-птица беше готова да тръгне, натоварена с пътници до планинската верига, в която беше разположена Мант-аспиир. Седнах на една седалка в края, заедно с група от десетина индивида. Колата се оттласна във въздуха и закръжи, след което разпери подобните си на лопати „криле“ и като загреба с тях, заплава в небето. Долу се виждаше каньонът, оплетен в ластуните от кабели, свързващи скалните стени. Слънцето беше високо в небето и източните планини хвърляха върху пейзажа сенки, подобни на тънки остриета. Бавно и ритмично ние се придвижвахме на изток. Под нас се отваряше процеп след процеп. Някои бяха гъсто населени, други имаха само по няколко кабела, сякаш между стените бяха опънати въжета за простиране. Багрите на скалите се меняха от тъмночервено към кестеняво и после в някакво синьо, изпъстрено с още по-бледо синьо, което почти блестеше на светлината.
— Казват, че е възможно да се изкачиш на самия връх на Мант-аспиир — обади се човекът, който седеше от лявата ми страна. Той беше грамаден индивид с неопределен пол, с рунтави мустаци, които растяха там, където обикновено са веждите и с месести пипала като на морска котка, които висяха от брадичката му.
— Наистина ли? — казах аз.
— Не казвам, че ще опитам — отвърна индивидът.
Мант-аспиир беше толкова висок, че горната му част, така или иначе, излизаше извън атмосферата.
Той/Тя каза още нещо, но сега вниманието ми беше погълнато от божественото чувство за извисеност16, което се появява при полет. Това е едно от най-първичните и най-атавистични усещания — чистото въодушевление от това, че се рееш високо над себеподобните си. Много хора в т’Т са го забравили или вече не са в състояние да го изпитат. Но аз, който бях едно статистическо изключение, един индивид с атавистични прояви, гледах надолу към малките точици, които се движеха по земята или си играеха по паяжината и чувствах в сърцето си лекота. Хората бяха смалени до размерите на буболечки и почти се бяха превърнали в наносъщества. Играчите на топка в паяжината на един процеп приличаха на насекоми, гърчещи се в мрежата на паяк. Малкото сгради, басейни или други постройки, издигнати върху скалните повърхности между процепите (които обикновено са твърде тесни и ниски, за да се наричат плата) притежаваха миниатюрната чистота на макети.
Колата-птица паркира на Мант-аспиир и пасажерите й се изсипаха навън, като се смееха, а някои се прегръщаха помежду си като нови приятели. Една двойка, която през цялото време не спря да бърбори, сега се отправи директно към една долчинка със зелени храсти, очевидно, за да прави любов. Аз слязох от колата и когато се огледах наоколо, останах поразен от чистотата на утопията на т’Т, от удивителната простота и красота на тази култура. Може би наистина ключът към индивидуалното щастие беше нещо съвсем банално: едно тяло, освободено от болестите, страховете и несгодите, понасяни от нашите предци, един ум — отдаден единствено на насладата от срещи с различни хора и в крайна сметка — един човек, който сам решава колко богат или беден да бъде, дали ще е пътешественик или домошар, колко въодушевен или равнодушен ще е. Това беше повече от достатъчно. Всички тези хора ми изглеждаха вълшебни.
14
Буквалната транслитерация от глисѐ на мярката за дължина (около 17,35 см) създава необоснована представа за точност.
15
На глисѐ
16
Думата на глисѐ