Семантика, отвърна пренебрежително ИИ-то.
— Лесно ти е да го кажеш, — отвърнах аз. — Ти знаеш кой стои зад престъплението, но не и аз. Ако просто ми кажеш, тогава ще мога да отлетя право към Ну Фалоу и да го извърша.
Отговорът на ИИ-то прозвуча меко и уморено: Не мога, обясних ти, че не мога.
— Защо да не можеш?
Не мога да ти кажа защо не мога.
— Игра на думи.
Истина е. Има реална причина, поради която не мога. Но аз ти обещах, че веднъж щом като работата е свършена…
— Веднъж щом като престъплението е извършено — прекъснах го на глас, уморен от евфемизми.
Както и да е… Когато свърши, тогава ще ти кажа всичко. Съгласен ли си? Това не е ли достатъчно?
— Тъй като няма да ми кажеш, — заявих аз, връщайки се отново към говоренето наум, — ще трябва сам да разбера. Имам една теория. Мисля че зад това стоят Уиа. Така че можеш да ми отговориш поне на един въпрос.
Само на един?
— Тези хора, които трябва да избия, техният свят е близо до Ну Фалоу, нали?
Да. Това ли е въпросът?
— Не, не, искам да знам защо именно този свят? Между него и Уиа стои цялото пространство на т’Т. Това е от значение, нали? Дали не е нещо като отвличане на вниманието?
Моля?
— Ами ако е отвличане на вниманието? — казах аз, като от вълнение се забравих и заговорих високо. — Ако има за цел да отвлече вниманието на всички в т’Т далеч от Езика и от границата с Уиа? Тогава?
Тихо, сгълча ме ИИ-то.
— Някой иска цялото население на един свят да бъде избито, — настоявах аз наум. — Кой е той? Защо ще иска такова нещо? Това може да бъде само война — едно военно действие.
Война, каза ИИ-то, като че ли беше чуло най-нелепото нещо на света. В т’Т не е имало война в продължение на хиляда години, всъщност на две хиляди. Война! Това е абсурдно! Тук сме отвъд всякаква война.
— Но ти не го отричаш, — казах аз. И тогава бях прекъснат.
— Добър ден!
Беше Клабиер. Аз подскочих развълнуван, втурнах се да я прегърна и в огромното щастие, че я виждам отново, забравих за Уиа и за заговора, както и за големината на престъплението, което ми предстоеше да извърша.
4-ти ден
Скъпи камъко,
Ние се придвижихме до повърхността в конвенционален асансьор, закрепен на върха на лазерен лъч и прекарахме деня, скитайки из Ну Хирш Мейн. Всички градове в тази двойна система имаха подобни имена — Ну Хирш Мейджър, Ну Хирш Прайм, Ну Хирш Фърст Сити17. Това е една от по-особените странности в този свят.
Всъщност ние бяхме слезли на Ну Хирш А, онзи от близнаците в двойната система, който имаше малко повече океани и по-малко планински вериги. Но почти във всяко отношение двата свята са идентични. Може би взаимозаменяеми е по-точната дума.
Постоянното гравитационно притегляне, оказвано от един толкова близо разположен свят, придаваше на климата известна нестабилност. Тук имаше дъждовни бури, но нито една от тях не беше толкова силна и упорита като бурите на Дъжд. Бели облаци се извиваха и профучаваха през небе, обагрено в бледозелено от хлорофилните приони, които обитаваха въздуха. На всеки два дни, редовно като по часовник, имаше слънчево затъмнение. Близкото жълто слънце изглеждаше в небето огромно и дифузно и голямо почти колкото огромния бременен кръг на света-близнак. Всеки втори ден слънцето беше затъмнявано в небето за повече от час.
Но преди всичко на Ну Хирш имаше огромни приливи и отливи. С ежедневно постоянство океаните се издуваха и надигаха в изтритите си легла и се разливаха извън бреговете си. На километри разстояние от морския бряг имаше единствено сгради със специална водна изолация, тъй като всяка сутрин водите се надигаха нагоре и нагоре, и нагоре, докато изглеждаше така, сякаш щяха да наводнят всичко. И всяка вечер те отстъпваха назад и назад, като че ли самият океан се канеше да пресъхне и да превърне света в пустиня. Ну Хирш Мейн, където прекарахме нашата първа седмица, беше разположен в планински район, но дори и там морските води, които се плискаха в скален бряг, висок някакви си шестстотин метра, преливаха над стената, която го обграждаше откъм морето. Вечер от балконите на същата тази стена се разкриваше удивителна гледка към оттеглящата се сякаш завинаги вода. Тя се отдръпваше, нивото й падаше дори от високия наблюдателен пункт на града и отиваше толкова много назад, че се превръщаше в едно далечно петно близо до хоризонта.