— Държиш се глупаво.
— Аз го вземам насериозно — отвърнах намусено аз.
— Това е колкото да се каже нещо — повтори Клабиер и се изправи. — Това е то. Просто нещо да се каже — това е същността на политиката. Казване на разни неща. Удоволствието е в казването, не в това, което се казва.
Но аз продължавах да вярвам, че в дъното на цялото говорене имаше нещо важно, някакво ядро от истина. Ние продължихме да се скитаме, докато надигащият се прилив достигна най-високата си точка и ни прогони още по-навътре в сушата. Тогава правихме любов. Спахме. След като се събудихме, тръгнахме да търсим храна. Естествено околността беше свободно снабдена с автомати за храна. Отново се любихме.
— Ти си гладен за това — каза Клабиер, останала малко без дъх от настойчивите ми ласки. Мисля, че й бях ядосан и този яд подклаждаше желанието ми. Човешкото сексуално желание е странно нещо, скъпи камъко.
Докато се разхождахме в малка долина в скалистите планини, ние открихме една общност от ездачи на вълни. Това бяха хора, чието главно занимание беше да се спускат с плоски, неогъваеми приспособления, подобни на балони и по-къси от метър, които придържаха с ръце към гърдите си. С помощта на тези ballés, както ги наричаха, те можеха да прелетят много метри във въздуха, когато имаше бриз, който да ги издигне над земята. Яздещите балони предпочитаха сутрините. Тогава те тичаха надолу по дългата ивица открит плаж по посока на прииждащия прилив и се хвърляха право в зъбите на сутрешния вятър. После се издигаха във въздуха, бризът ги подхващаше и те се плъзгаха нататък. Мисля че останахме с яздещите балони няколко дни и една сутрин двамата влязохме навътре в морето, за да ги наблюдаваме. Десетки от тях се хвърляха изведнъж срещу вълните и се понасяха над тях. Проява на най-голямо умение (което печелеше и най-голямо уважение сред групата) беше, когато успяваха да се отблъснат нагоре от къдравата водна стена, да избягнат сблъсъка преди вълната да се стовари отгоре им и да отлетят, без да се намокрят. Това беше сложно за усвояване умение и много от тях бяха поглъщани от вълните или падаха във водата. Но тези, които умееха да го правят, се носеха с такива грациозни движения, че ме караха да им завиждам.
Когато приливът достигаше възможно най-крайната си точка, яздещите балони обикновено спираха за обяд. Те разговаряха, любеха се и дремваха набързо на няколко метра от мястото, където вълните се разбиваха върху пясъка. Привечер, когато морето започваше бавно да се оттегля и слънцето се спускаше надолу, те възобновяваха своето яздене.
Усетих, че Клабиер започва да става някак неспокойна по време на нашите скитания. Аз също имах причини да желая нещата да се развиват по-бързо. Моето ИИ беше станало изключително досадно и непрекъснато коментираше безсмислието на това, което правех, как съм щял да бъда предаден на „полицията“ и колко важна била моята мисия (въпреки че то не можеше да ми каже защо).
Ние се придвижихме навътре в сушата и прекарахме известно време в различни градове. В единия от тях Клабиер срещна свой стар любовник и изчезна с него за една седмица в планините. През това време аз бях погълнат от друга политическа група и тя почти не ми липсваше.
Тази група имаше съвсем нова теория за Уиа.
— Всичко, което си чул, е погрешно — казаха ми те, когато се присъединих към тях. Скоро установих, че те започваха всяко „политическо“ събиране с тази мантра: всичко, което си чул, е погрешно.
— Учат ни — казаха те, — че ние сме най-добрите и най-предпочитаните. Че сме непобедими, че сме постигнали утопия. Но случаят изобщо не е такъв.
Случаят не бил такъв, изсумтя ИИ-то в ухото ми. Тези са по-откачени и от последната група. Защо си губиш времето с такива фантазьори?
— Ние не сме най-висшите същества в Галактиката — обяви една жена с дребно лице и огромни крака. Цялата група я слушаше с мълчаливо благоговение. — Това са Уиа. Ние сме един експеримент, замислен от Уиа преди хиляди години. Те ни създали и после се оттеглили в пространството отвъд Езика. Оттам ни наблюдават, като от време на време изпращат агенти сред нас за по-детайлната работа.
Тук имаше толкова много въпроси, толкова много неща, които изглеждаха безсмислени, че не бях сигурен откъде да започна.
— Не разбирам — казах аз.
Всички в групата ме гледаха с особено съжалително изражение. Започна да ми става ясно, че това не беше обикновена „политическа“ група. Нямаше истинска дискусия, никой не изказваше несъгласие с никого. Вместо това, всички кимаха утвърдително и се почесваха по горната част на носовете си18.