Хората в лагера, а скоро след това още много други на континента, бяха впечатлени от моя героизъм. Възрастните развълнувано ме поздравяваха. За Ари се полагаха грижи. Дори дотТек не може да направи така, че да ти пораснат крака за една нощ. Този процес отнема много седмици и цялото му семейство пристигна, за да бъде с него, докато се възстанови. Те настояха да се срещнат с мен и да ми благодарят.
Една дружина от възрастни сглоби набързо няколко лодки и обиколи брега, за да отблъсне морските дракони. Те изстрелваха по тях ДНК-стрелички със специален бактериофаг, който ги принуждаваше да стоят в дълбоки води. След това напръскаха с химически фиксатор всички подземни сводове по брега, там където беше подяден до степен, преценена като „опасно“ тънка.
И цялата тази дейност, внимание и шумотевица бяха (така мислех аз) на практика заради мен, заради това, което бях сторил аз. Естествено, само аз знаех истината за моя предполагаем кураж. Но това тайно знание всъщност ме накара да се чувствам по-силен, защото знаех повече от всеки друг.
Скъпи камъко, дадоха ми медал, старинен символ в чест на моя кураж. Церемонията беше проведена в едно ясно слънчево утро на Терне, около мен имаше стотици хора, които пееха и ме приветстваха. Медалът беше малък, но с подсилено тегло (така че висеше солидно на врата ми). Върху него беше изобразена една-единствена буква „Ф“19. Бях ужасно горд с него, което беше абсурдно, като се има предвид, че цялата „почти трагедия“ беше мое дело. Но аз бях абсолютно убеден, че гордостта, чувството за сила, доброто и лошото са само различни подредби на едни и същи основни компоненти. Тези компоненти бях аз.
2-ри ден
Скъпи камъко,
Бях решен да убия отново — или за да бъда по-точен, да убия, понеже първата ми „жертва“ остана жива — но не направих това в продължение на много години. Оглеждах се внимателно около себе си, но възможността така и не се появи. Виждаш ли, аз обмислих това и бях наясно, че ако убия по някакъв крещящ и предизвикателен начин, щяха да ме вкарат в затвор, а аз не исках.
Спечелих награди за свирене на конскрий и отпътувах за Собриана, главния град на Терне, за да взема участие в състезанието на планетата. Това вероятно звучи по-грандиозно, отколкото е в действителност, тъй като такива съзтезания имаше стотици. Те бяха характерна черта от живота на детето на Терне. Всеки един от нас беше определян да участва в едно или друго състезание, в зависимост от това в каква област от спорта или изкуството имаше някакви, макар и незначителни умения. На състезанието в Собриана се случи така, че се озовах заедно с друг участник на покрива на една сграда. Аз го издебнах откъм гърба и го бутнах от ръба, където беше коленичил нехайно и гледаше надолу. Тъй като той не ме видя, никой не заподозря случилото се. Но човекът не падна от голямо разстояние — едва двадесетина метра — и бързо се възстанови. За моето първо истинско убийство, скъпи камъко (и аз няма да протакам повече, понеже този разказ започва да ме отегчава), ние трябва да отидем няколко години напред. Аз станах мъж и поех по пътя на разнообразния живот от развлечения, пътувания и секс, който е характерен за гражданите на т’Т. В продължение на повече от година пътувах без определена цел от свят на свят, докато пристигнах в един на име Форам. Тук имаше силно увлечение по големи джет-коли и джет-лодки — възраждане на една старинна технология. Помня, че там бяха намерили някакво недостоверно историческо извинение за тази мания. Според мен причината се коренеше по-скоро в удоволствието от сглобяването на огромните, шумни и сложни машини на древните ни предшественици. Аз също се запалих и местейки се от град на град и от любовник на любовник, се учех да ги сглобявам ръчно. На едно пристанище, край чудесна ивица яркосиня вода, където се издигаха остри, бели скали от вкаменелости, аз участвах в построяването на джет-лодка. Тя беше дълга сто метра и бе конструирана от метал и металопластмаса. Работехме общо шестима души: аз, тогавашният ми любовник и четирима други. И именно там убих отново.
Вече бяхме сглобили два джет-двигателя в задната част на плавателния съд и човъркахме разни други неща. Двигателите бяха с огромни размери — шест метра дължина, за което нямаше друга основателна причина, освен странното ни желание да строим монументални машини. Другите четирима души отсъстваха онзи ден и аз убедих моя любовник да се промъкне в отдушника на двигателя, за да отстрани проблем, който сам бях предизвикал. Докато той беше вътре, аз включих двигателя. Комбинацията от свръхнагрети изгорели газове и бързи мелещи перки направо го надроби — той беше унищожен напълно. Самият двигател се задръсти и експлодира, обгръщайки с огън и шрапнели себе си и другия двигател. Тогава май смятах (трудно ми е да си спомня точно), че перките просто щяха да направят тялото на кайма, но не стана така. Аз също бях лошо обгорен и получих няколко парчета горещ метал в тялото си, въпреки че се намирах много метри надалеч, при контролното табло. Естествено дотТек излекува раните ми. Моята жертва беше станала на парченца. Когато другарите ми се завърнаха, те бяха ужасени, но предположиха (а и защо ли да си мислят друго?), че това е един трагичен инцидент.