— Колко хубаво, че ще го видя отново — отвърнах високо аз, все едно че бях пиян, въпреки че бях пил само ерзаз20. Гласът ми беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на няколкото други хора в орбиталната трапезария.
Тихо, каза ИИ-то, но сега звучеше повече уморено, отколкото раздразнено. Контролирай емоциите си и скоро това ще свърши.
Но за мен контролирането на емоциите не беше лесна задача. Промяната в настроенията ми беше по-изявена от всякога. Онзи следобед след разговора с ИИ-то аз се почувствах ужасѐн, депресиран и почти готов на самоубийство. Мисловната картина как блъскам Клабиер от балкона, толкова ярка, че беше почти като халюцинация, не спираше да ми се явява. Относно хората, които предстоеше да убия, имах чувството, че лично бях забил палци в меките шии на всеки един поотделно.
— Колко са хората в онзи свят, в Колар? — попитах ИИ-то. Но то отказа да отговори на такъв въпрос, което беше мъдро от негова страна, защото всеки отговор щеше само да усили моето влошаващо се настроение.
Бях обхванат от леност, цветовете около мен някак помътняха. Едва намирах сили да раздвижа крайниците си. Така че аз просто легнах и заспах. И — чудо! — когато се събудих, цялото лошо настроение се беше изпарило. Седнах край един от прозорците за наблюдение, големи по четиридесет квадрата, взех си още малко ерзаз и настроението ми запъпли нагоре. Скоро всичко щеше да свърши — ИИ-то беше казало така. Аз бях постигнал толкова много, бях извършил невъзможни неща — например, бях избягал от звездата-затвор. След като оставех зад себе си сегашната задача, щях да бъда в състояние да продължа нататък. И какво чак толкова беше тази задача? Не беше ли тя, ако се погледнеше от правилния ъгъл, едно чудесно нещо? Едно уникално постижение? Едно произведение на изкуството? Като дете бях опознал изразните средства на артиста, а в световете на т’Т изкуство е създавано надлъж и нашир в продължение на много хиляди години. Създаващите изкуство са използвали всяко възможно средство — визуални текстове, природни вещества, газ, течност, твърди вещества, електрически схеми, рисунки и скулптури от чисто движение и форма, думи, енграми, лица като енграми (посредством дотТек някои художници променят многократно лицата си, превръщайки самите себе си в платна), програми и разказ, наситеност и разсейване. Формата и съдържанието бяха обстойно изследвани, а също и раждането, живота, смъртта и безсмъртието — във всеки възможен аспект. Но никой не беше използвал самата смърт като средство, изтръгването от живота21 като начин за артистично изразяване. Е, добре, аз щях го направя. Щях да оставя зад себе си нещо, което да не бъде забравено.
После ядох, спах, настройвах се. След около ден се отправих към залата за заминаване и пристегнах с ремък поредната Жип-раница. Още веднъж пяната се разля около мен и ме обгърна. Мрак.
2-ри ден
Скъпи камъко,
Това беше дълго пътуване. Първоначално високата скорост сигурно бе намаляла стремително с приближаването към Гьола. Вътре в пяната аз спях, отегчавах се и премислях. Не беше твърде късно да променя решението си и да се откажа, но не бях сигурен как точно да постъпя. Колкото по-бавно се движех през Космоса, толкова по-малко се чувствах като в транс. Състоянието на безвремие при свръхсветлинните скорости, при което мислите се преплитат и повтарят като мелодии във фуга, до голяма степен е производно на квантовите фокуси, които този вид пътуване си прави с мозъка. Но ние се движехме все по-бавно и нормалното ми съзнание постепенно се връщаше. Времето едва течеше. Опитах се да въвлека в разговор ИИ-то, просто за да минават часовете, но то не отговори. Или ми играеше игрички или скоростта на движение го беше извадила по някакъв начин от строя. Може би в крайна сметка то беше едно обикновено ИИ и квантовата турбуленция го беше повредила непоправимо. Всякакви неща изглеждаха възможни в този мрак, тишина и празнота.
Аз заспивах и се събуждах. Разликата между двете изглеждаше минимална. Времето течеше едва-едва.
Не зная колко продължи цялото пътуване.
Когато почувствах първото накланяне, в мен избухна радостна възбуда. Това означаваше, че ме насочваха да вляза в хангар. Най-после бях стигнал до кораба на Агифо-3-акка и перспективата от промяна на пейзажа ми се стори толкова вълнуваща, че аз започнах да се въртя в пяната, да натискам пластичния материал отвътре и да го блъскам. Не можех да чакам повече.
21
В оригинала това не е дума на глисѐ, а някакъв чудноват неологизъм, вероятно изфабрикуван от самия Ае, за да изрази тази изключително неприсъща за неговата култура идея.