Ден из ден паметникът се оформя, купчината от отломки край него расте всяка вечер, Милойко спира катърите до оградата и влиза в двора да види докъде е стигнала работата. Леко Алексов се изправя, поразкършва се, щото се е схванал цял ден да стои наведен над камъка, свирука с уста и оглежда мрамора. „Това ми е най-хубавият паметник — хвали се той пред Милойко, — камъкът е послушен, отстъпва меко пред длетото, все едно че дялам липово дърво. Градчето ни не е виждало такъв паметник.“
Милойко се оглежда, обикаля камъка, прави сметка колко висок ще бъде, ако се изправи, разпитва от коя страна ще се издълбаят имената, къде точно ще бъде турена звездата, къде ще е надписът: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!“ — и Леко Алексов вади иззад ухото си молив и с молива горе-долу му обяснява къде ще бъде едното, къде ще бъде другото.
И излиза Леко Алексов да се поразтъпче по улицата, а кога се връща в здрача, вижда как камъкът се белее в средата на двора мълчалив и студен. Каменните отломки хрущят под нозете на човека. Те хрущят , но той не ги чува, мисълта му е някъде другаде и погледът се е откъснал от двора, мъчи се да проникне през здрача над градчето, но здрачът все повече се усилва, приближава се, плътен мрак ляга над градчето. Идва му наум тогава, че с камъка можеш да се пребориш, но с мрака не можеш да се пребориш. „Ще кажа това на Милойко утре!“ — клати глава каменоделецът и тръгва през мрака към своята къща.
Камъкът остава да лежи в двора — бледо петно, което смуче студ от планинския мрак.
На другия ден, преди Милойко да се зададе по улицата с катърите, Леко Алексов видя, че хлебарят и неговата жена тръгнаха към оградата му. Хлебарят вървеше напред, нарамил дългата хлебарска лопата, а жената вървеше няколко крачки зад него, пъхнала ръце под престилката. Хлебарят спря до оградата, изправи лопата нагоре, държеше я с две ръце и същевременно се подпираше на нея; широката й част стърчеше в синьото небе като гребло, сякаш всеки миг човекът щеше да загребе синината на небето и да заплува нанякъде със свойта лопата. Но той ни загреба, ни заплува нанякъде, ами стоеше до оградата, до него мълчеше женицата и двамата гледаха вторачено издялания камък в краката на Леко Алексов. Каменоделецът точеше длетото си, требеше да туря писмената върху паметника, та хлебарят и неговата жена гледаха през оградата как ще бъдат издълбани имената им за вечни времена от Леко Алексов и как през вечните времена народът от градчето ще чете тези имена, а и народецът от селата също, когато идва в пазарен ден с каруците си.
Милойко и той се зададе, спря катърите до оградата, но не остана на улицата, ами влезе в двора. Искаше да види отблизо как ще се дълбаят имената върху камъка. „Скръц, скръц!“ — скърцаше длетото върху точилката. Леко Алексов го опита на палеца си. „Като бръснач стана!“ — каза той на Милойко и застана на колене пред паметника. Погледна веднъж само към улицата, хлебарят и жената стоеха все на част към небето, два пъти по-висока от къщите.
Като се убеди, че всички са тука, Леко Алексов плю на дланта си, хвана чука, примижа с едното око и удари върху длетото. В същия миг се чу трясък и камъкът се разцепи, сякаш гръм го беше ударил в сърцето. „А!“ — каза Леко Алексов и изпусна чука. Милойко трепна, вгледа се в разполовения камък, погледна в побелялото лице на човека, застанал на колене до камъка; лицето бе станало по-бледо от камъка. И очите на човека бяха станали някак каменни, а безкръвните уста нещо се мърдаха, но Милойко не разбра дали оня искаше нещо да каже или четеше безгласна молитва.
Милойко взе да отстъпва през купчините от каменни люспи и можа само да каже: „Не може ръката на предателя да не трепне, кога се допре до името на героя!“
Чу ли или не чу Леко Алексов? Не зная дали той чу, но зная, че когато погледна, до оградата ги нямаше ни хлебарят, ни неговата женица. По улицата отгърмяваха железни шини — туй, изглежда, беше Милойковата каруца, ама тя не се виждаше. Каменоделецът виждаше пред себе си само разполовения камък и по улицата една самотна хлебарска лопата, два пъти по-висока от къщите. Лопатата вървеше изправена с широката част нагоре, като че загребваше от небето. Тя вървеше по улицата нагоре към кариерите, гърлест глас викаше: „Бомбаа! Бомбаа!“, чу се взривът в кариерите, но дървената хлебарска лопата не трепна, а продължи да се отдалечава по пътя си и колкото повече се отдалечаваше, толкова повече едрееше. Леко Алексов стоеше на колене пред разломения камък, почна да скимти, а самотната хлебарска лопата се отдалечаваше и едрееше.