Тя се поколеба за миг, след това се изправи, взе чашата си и ми я донесе.
— Пий бавно. Ако ще повръщаш, кошчето е ето там.
Пих бавно. Нямаше да повръщам.
— Не си голям пияч, а? — отбеляза тя.
— Изпил съм няколко питиета през живота си — отвърнах надменно.
— Аха — каза тя. — А нещо за хапване? Ял ли си днес?
Замислих се по този въпрос. Бях изял един сандвич на обяд, а после…
Стомахът ми къркореше. Да, бях забравил да вечерям.
Отпих още малко от спрайта й. Спрайта на Лия… в чашата на Лия. Беше я държала, беше пила от нея, поне откакто аз бях дошъл тук. Вероятно от часове.
— Ти — заговорих аз и се загледах в Лия. — Изобщо не си пила. Никак. Познах ли?
Някой се изкикоти, но Лия само повдигна вежди.
— Нито капка, откакто се появих тук.
Опипах чашата, потърсих място, от което мога да достигна и да открия нейната трезвеност. Исках само малко от нея. Съвсем мъничко, миниатюрно парченце. На нея нямаше да й липсва, а на мен щеше много да ми помогне.
Достигнах. Открих. Издърпах част, може и да не беше съвсем малко, вероятно по-скоро среден размер, и я насочих навътре, оставих я да се настани в мен.
Настъпи момент на спокойствие.
Тогава стомахът ми се надигна, зрението ми се замъгли и целият свят
Стана
Черен.
Преди
Спомням си точния момент, в който ми хрумна идеята. Беше понеделник от пролетната ваканция или може би вторник, някъде около полунощ. Бранди и приятелката й Лорън вече се бяха прибрали у дома заради категоричността на родителите им за вечерния час, но Тео още беше навън, тъй като неговите родители бяха заминали в поредната командировка. Аз ли? Аз бях навън, защото не ме интересуваше какво иска баща ми.
Тео предложи да идем в „Уоуза“, онзи клуб в Ист Вилидж, който уж трябваше да е супер як въпреки глупавото си име. Но си спомни, че няколко седмици по-рано отново се бяхме опитали да се вмъкнем в „Уоуза“, но охраната бе забелязала, че личните ни карти са фалшиви.
Все пак моя беше най-гениалната идея на всички времена да настоявам да пробваме пак.
Когато стигнахме най-отпред на опашката, охраната ни хвърли такъв поглед, че бях сигурен, че ще ни отпрати. Но щом ни повика напред и поиска личните ни карти, аз се престорих, че се препъвам и се хванах за масивната ръка на мъжа, за да запазя равновесие. Носеше сако и аз достигнах до него, а след това му откраднах способността да различи фалшива лична карта от истинска. Трийсет секунди по-късно двамата с Тео бяхме вътре.
Телефонът ми не спираше да вибрира в джоба ми, както се случваше всеки път, щом останех до късно навън. Чудех се дали татко е звънял на мама така упорито, след като тя си отиде. Чудех се какво ли ще се случи, ако тази вечер не се прибера у дома. Чудех се дали той ще намери някоя моя вещ, ще достигне и ще ме върне обратно и дали в такъв случай бих могъл да отбележа, че щом той е нарушил правилото Никакво крадене от семейството, и аз мога да го наруша и да върна мама…
— Внимание, секси мацки — каза Тео и посочи група момичета с високи токчета и прилепнали рокли на дансинга.
Превключих телефона си от вибриране на безшумен режим и танцувах ли, танцувах, докато вече не можех да стоя прав.
На следващата сутрин татко ме събуди рано, като отвори вратата със замах, облечен в костюм и вратовръзка.
— Пролетна ваканция е, забрави ли? — измърморих. — Не съм на училище. Остави ме на мира.
— В колко часа се прибра снощи? — попита татко.
— Нямам идея. В един? Два?
— Сине, не можеш да постъпваш така.
Да, мога. Покрих лицето си с възглавницата и не казах нищо.
— А ако го правиш — продължаваше татко, — трябва да си вдигаш телефона или поне да ми пратиш съобщение, за да ме известиш, че си жив. Ако не знаех, че си с хлапето на Валдес, щях…
Заслушах се внимателно. Какво щеше да направи? Да ме върне обратно?
Той въздъхна.
— Почти се обадих в полицията.
Да, ама почти. Не беше отишъл в полицията и не беше проникнал в съзнанието ми, за да ме върне у дома. Продължих да притискам възглавницата към лицето си и си пожелах той да си отиде.
— Аспън, през последните няколко месеца… прекаляваш. Получавам обаждания от учителите ти, че не влизаш в час. А когато благоволиш да се появиш, се оплакват от поведението ти. Все така ли е свързано със заминаването на майка ти?
Безумно тъп въпрос, не успях да въздържа смеха си. Възглавницата заглуши звука, но татко определено го чу.
— Сине, знаеш, че можеш да разговаряш с мен, нали?
Уф, писна ми.
Махнах възглавницата. Надигнах се и седнах. Заговорих: