А и начинът, по който ме гледаше. Определено не беше заради това, че бях изпаднал в несвяст. Гледаше ме по същия начин още преди да съм започнал да пия.
— Хей — подхванах аз. — Защо реагира така, когато чу името ми?
— Как? — попита тя. — Никак не съм реагирала.
— Някак презрително — казах. — Да не би с Хедър да сте били врагове? Или съпернички? Антагонисти?
Тя въздъхна и се разсмя.
— Никой вече не използва думата антагонисти, новобранец.
Усмихнах се.
— Никой вече не използва думата „новобранец“, съпернице.
— Аз да — каза тя, без да отвърне на усмивката.
Добре тогава.
След няколко минути неловко мълчание Бранди се появи, а роклята й отново прикриваше банския. Въртеше ключ на показалеца си. По раменете й капеше вода от косата й, но нея като че ли не я беше грижа.
— Готов ли си? — попита.
Хвърлих поглед към Лия, която изглежда беше изгубила интерес към мен.
— Да. Готов съм.
Бранди подкара колата безмълвно по тихата улица, а след това по друга и накрая по Главната улица, която също беше тиха, с изключение на малка група пушачи пред единствената кръчма в града. Главната улица ставаше все по-малка и по-малка, докато се изкачвахме нагоре по планината към Скалата. Оставаше ни само да прекосим моста над мъничкото поточе, след това да свием по втория ес-образен завой, обозначен със знак, отдавна обрасъл с пълзящи лози и надвиснали клони, и да завием наляво, за да се озовем пред къщата на баба.
Бранди внимателно мина по неравната алея, докато колата на леля Холи не се озова пред нас. След това паркира и изключи двигателя. После тя… не каза нищо. В продължение на цели три вдишвания и издишвания тя не каза нищо. А след това:
— Аспън, искаш ли да излизаш с мен?
Извърнах се рязко към нея — толкова рязко, че вратът ми отново се схвана. Понякога Бранди задаваше въпросите си така, че не си сигурен дали е обикновен въпрос или в него не се долавя и обвинение. Обикновено погледът й уравновесяваше нещата в едната или другата посока, но в колата на Тео беше тъмно. Изобщо не можех да видя очите й.
При всички положения отговорът ми щеше да е еднакъв.
— Хм, да. Тоест твърдо да.
Тя се усмихна.
— Дааа, и аз така си помислих.
Стомахът ми леко се сви. Каза го мило, но нямаше да е първият случай, в който Бранди ме подвежда с лекота.
— Така ли? — попитах.
Тя кимна.
— Странно е, защото тъкмо скъсах с Тео, беше буквално току-що. А бяхме заедно от месеци. Би трябвало още да го превъзмогвам. Не би трябвало да седя тук и да искам…
— Да искаш какво? — попитах. Опитах се да не прозвуча твърде нетърпелив.
— Знаеш какво — отвърна тя и звънко се разсмя. Смях, напомнящ захарен памук. — Да целуна най-добрия приятел на бившия си. На всичкото отгоре в неговата кола.
Да. Определено това ми беше достатъчно. Наведох се напред, внимателно извърнах глава вляво и устните ни отново се сляха. Вкусът й беше същият като преди. Целуваше се по същия начин. Но всичко останало беше различно. Вместо шумните плискащи се с вода купонджии наоколо този път бяхме заобиколени от тишината в колата и леките неравномерни звуци от дишане, които ставаха все по-дълбоки и силни…
— Но не е ли странно? — попита тя и рязко се дръпна.
— А? — отвърнах замаяно.
— Това — настояваше тя и местеше ръка от мен към нея и обратното. — Би трябвало да чувствам, че е… твърде скоро. А не е така. Странно е.
И така, бях превъртял чувствата и на двамата през етапа след скъсването, но въпреки това Бранди продължаваше да търси причина, която й пречи да се сваля с мен. Не беше честно.
— Не, не е — казах аз. — Всяка раздяла е различна.
— Ти пък откъде ще знаеш — отвърна тя с тон, който беше донякъде закачлив, но не съвсем.
Права беше. Бях хлътнал по Бранди толкова отдавна, че изобщо не си бях правил труда да опитам да излизам с някоя друга. Най-близкото ми до среща преживяване беше това с Кийша Съливан, но беше забивка само за една вечер след бала и в резултат на това цели две седмици не можехме да се погледнем в очите. Това не се броеше за „връзка“.
— И все пак… — заговорих аз и сложих ръка на рамото й. И се свързах. Само да можех да открия съмнението, което я държеше на дистанция от мен, щях да го изтегля и…
Тя отблъсна ръката ми.
— По-добре влизай, става ли? Аз трябва да се върна на партито. Тео каза, че си е уредил място за преспиване, но все пак трябва да го проверя… — тя пое дълбоко дъх и звучно и продължи. — И ще помисля за това.
— За това — повторих. — За мен и теб?