Имаше няколко неща. Нотка на възхищение към ръцете на Тео. Лека носталгия към прегръдките, с които я беше дарявал. Все от този сорт. Откраднах ги всичките, преди да са успели да прераснат в по-сериозни чувства. Така можех да бъда сигурен, че докато Бранди е с мен… е, поне не мечтае да съм някой друг.
А напоследък тя често беше с мен. Още повече сега, когато Тео редовно ни изоставяше, за да се вижда с онова момиче Кори. Заехме колата на леля Холи и отидохме да гледаме още веднъж „Кръв от Юпитер“. Мотаехме се по Главната улица, ядяхме сладолед и наистина ужасна пица. Дори си направихме пикник на Майското поле, където се постарах да обясня, без да издавам семейните тайни, смисъла на всички тези играчки, хартийки, книги и какво ли още не, струпани под дървото.
— О, значи се прави за късмет? — заключи тя след няколкоминутно несвързано бърборене от моя страна. — Веднъж в годината оставяте тук нещо символично за късмет?
Което, разбира се, беше доста по-просто от моето обяснение.
— Да. Нещо такова.
— Чудесно, наистина — каза Бранди. — Ще оставя нещо.
— Не! — възпротивих се аз и препречих пътя й към дървото.
Тя спря видимо объркана.
— Защо не?
— Ъъ… — очевидно не можех да й кажа истината. — Защото не е първи май. Прави се само на този ден.
Тя извъртя очи.
— Това е тъпо — и продължи напред към дървото.
— Бранди, стига, недей — настоях аз, останах на мястото си и я помолих да се върне. Но тя продължи. Наведе се и остави нещо на купчината, а след това се върна със замечтан поглед.
— Ето. За късмет.
— Какво остави? — попитах.
Бранди се усмихна.
— Тайна.
Когато се върнах на полето с баба и леля Холи по-късно същата вечер, огледах много внимателно за вещ, която може да е на Бранди. Дори се свързах с няколко неща, просто за да ги усетя. Но каквото и да беше оставила, не успях да го открия.
Най-накрая след приключването на седмия ритуал на триадата, баба въздъхна дълбоко и каза:
— Да. Това трябва да помогне за известно време.
— Сигурна ли си? — попита леля Холи.
— Разбира се, че не съм сигурна — отвърна спокойно баба. — Никога не съм сигурна, докато моментът настъпи или пък не настъпи. Наясно си.
И все пак звучеше достатъчно убедена и почувствах как облекчение стопля гърдите ми. Тази вечер не беше приятна заради проливния дъжд, който съвсем беше наводнил Майското поле. А се очакваше, че ще продължи да вали през цялата нощ, ако не й по-дълго.
Надявах се да не е по-дълго. Вратът ми винаги се схващаше повече, когато вали.
Но също така се надявах да продължи, защото обичах звука на дъжда, особено нощем. Харесваше ми усещането за уют, докато двамата с Бранди стояхме вътре, а стените ни защитаваха от хаоса навън.
И тази вечер, както всички останали, Бранди отиде да спи в стаята си. Твърдеше, че било заради хъркането ми, но според мен беше заради прекалено тясното легло на Хедър. Много подходящо за гушкане, но не и за спане.
Чак след като тя си отиде и затвори вратата след себе си, осъзнах нещо много важно: бях забравил да затворя прозорците на Хедър, когато започна бурята, което означаваше, че сега килимчето в другия край на стаята е подгизнало. Лесно щях да поправя това, като го навия тази вечер, а утре щях да го сложа да се суши. Все пак наистина исках да оставя прозореца отворен.
Потършувах набързо в килера и открих идеалното решение: синьо платнище, което можеше да събира водата. Разпънах го под прозореца, преди да сваля лещите си, да наместя възглавницата под главата си и да заспя под странните звуци на капките по платнището.
После се събудих.
Някой шепнеше.
Потърсих очилата си на нощното шкафче, опитвайки се да подредя мислите си правилно, да разгранича сънищата от мислите в будно състояние. Чувах глас, който изричаше някакво име, но не това ме беше събудило. Чу се и тъп удар като от сблъсък.
Пръстите ми най-сетне достигнаха очилата и аз бързо ги сложих на лицето си. Стаята се проясни пред очите ми. Празна.
Почти празна.
Там долу, точно под прозореца, някой лежеше свит върху платнището, сякаш беше паднал и още не беше събрал сили да се изправи.
Натрапник. Трябваше да извикам за помощ. Трябваше да се допра до него достатъчно дълго, че да мога да открадна желанието му да ме обере или убие. Трябваше…
Но щом светнах нощната лампа на Хедър, свитата фигура вдигна глава. От дългата коса се стичаше вода върху платнището и намеренията ми за всичко, което трябваше да направя, отстъпиха място на пълно недоумение.