— Мамка му — измърморих и пъхнах пръсти под очилата си, за да прогоня по-бързо съня от очите си. — Лия?
— Аспън? — Лия притискаше с длан рамото си и сякаш изведнъж всичко си дойде на мястото. Някак се беше покатерила през прозореца. Беше се подхлъзнала на платнището. Вероятно беше ударила рамото си в стената и точно този звук ме бе събудил.
— Не си ти — каза тя. — Имам предвид… ти трябваше да си Хедър.
— А ти трябваше да си… ъъ, не в моята стая — довърших глупаво аз. — Как се озова тук?
— Дървото отвън — отговори тя. — Покатерих се по него.
Беше се покатерила. Точно така. Спуснах крака на пода, внимателно стъпих върху платнището и й подадох ръка, за да й помогна. Тя пренебрегна жеста ми, притисна се в стената до прозореца и се изправи сама.
— Защо това е тук? — попита тя и посочи с поглед платнището, а после се премести върху килима. Краката й бяха боси като моите и по тях беше полепнала кал.
— За да събира водата — отговорих.
Тя ме погледна право в очите.
— Можеше просто да затвориш прозореца.
— При буря като тази? — заради шума от дъжда и все още лудешкото биене на сърцето ми гласът ми прозвуча почти треперещ. — Няма начин.
— Ненормалният — измърмори тя и обгърна тялото си с ръце. Небесносинята й пижама беше подгизнала. Достатъчно мокра беше, за да видя ясно, че отдолу не носи сутиен. Щях да отместя поглед, стига да не бях забелязал и друго в този момент.
— Хей, ти трепериш — казах. — Влизай.
Което беше доста глупава реплика, тъй като реално тя вече беше вътре. Все пак направи няколко крачки от прозореца, като през цялото време търкаше длани една в друга, а след това и ръцете си като някой бойскаут, който се опитва да запали огън.
Грабнах първото топло нещо, което ми попадна: пухкаво лилаво одеяло от гардероба на Хедър.
— Вземи — казах, но Лия не посегна към него. Сякаш дори не го виждаше. Хубаво. Вероятно и без това беше твърде малко, за да се стопли с него.
— Трябва да си вървя — каза тя и несигурно се обърна към прозореца. — Идеята не беше добра.
— Чакай — спрях я аз. — Какво имаше предвид с това, че е трябвало аз да съм Хедър?
Лия отново погледна към мен.
— Ехо, това е нейната стая, нали?
— Извинете ме, но тя е мъртва, при това от февруари.
— Много забавно — отвърна Лия. — Направо ще се пукна от смях. Просто ми кажи къде е тя и ще се махна от очите ти.
— Къде е тя? — повторих аз и усетих как напълно губя равновесие.
— Или пък не, не ми казвай. Заминала е на поредното шантаво пътуване из Европа, нали? Известни личности. Хора с пари. Ясно.
— Лия…
— Кога ще се върне, за да мога…
— Лия.
Тя млъкна и дори аз потрепнах от звука на собствения си глас. Самият аз не очаквах да прозвучи толкова силно. Отне ми няколко секунди да се ослушам за движение извън стаята, за всеки случай.
Чак когато се уверих, че къщата беше също толкова тиха, колкото и преди, забелязах изражението на лицето й. Пълно объркване. Тя наистина си мислеше, че се шегувам.
— Не знаеш ли? — попитах.
Тя се втренчи в мен.
— Какво да знам? — попита най-после.
— Хедър умря — казах отново. — През първата седмица на февруари. Някакво заболяване на белите дробове.
Лия остана втренчена още известно време, а после започна бавно да клати глава напред-назад и изглежда дори не си даваше сметка, че го прави.
— Февруари — промълви.
— Да — отговорих и я огледах внимателно.
Нещо тук не беше както трябва. За човек, който не чувстваше неудобство да се покатери в стаята на Хедър през прозореца в… погледнах часовника на шкафчето — почти два часа през нощта — беше изпуснала грандиозна новина.
— Точно преди Свети Валентин. Да, точно когато…
Този път не казах нищо, наблюдавах я как сбърчва вежди, чаках да довърши изречението.
— Когато престана да идва на училище.
— Ами да — казах. — Защото беше мъртва.
— Но аз попитах — продължаваше Лия, сякаш изобщо не ме е чула. — Казаха, че се е преместила в друго училище. Реших, че е в някое от онези шикозни училища по изкуствата долу в града. Разказваше, че подала молби за стипендии и реших, че най-сетне… — в този момент погледът й отново се изостри и тя настойчиво се загледа в мен. — Защо излъгаха? Кой лъже за нещо подобно?
Вдигнах ръце с разтворени длани, исках да я успокоя.
— Задаваш въпроси на грешния човек.
Тогава си спомних колко малко хора присъстваха на погребението на Хедър. Спомням си как ми направи впечатление, че не се появи никой от приятелите й. Само членове на семейството. Но защо?