— А тя… — но Лия отново се отнесе, дланта й се движеше все по-нагоре, притисната силно в гърдите, съвсем близо до ключицата й. Изглеждаше сякаш всеки момент ще получи пристъп на паника. Затворих прозореца, а след това отидох до гардероба на Хедър и затършувах в него, докато не открих халат за баня. Беше ярко розов.
— Вероятно не е точно в стила ти — казах, щом го подадох на Лия — но изглежда топъл.
Тя се поколеба за момент, а после каза:
— На Хедър е — но все пак го взе и се уви в него. — Благодаря — измърмори по-скоро към пода, отколкото на мен. Вече не трепереше, а стоеше напълно неподвижна. — Просто не мога да повярвам…
— Да — промърморих. — Хм, слушай. Не искам да бъда груб, но ако двете с Хедър сте били толкова близки приятелки, че да се катерите в стаята на другата през прозореца, как така не разбра… искам да кажа… не забеляза ли, че вече не ти се обажда? Или нещо от сорта?
Лия отвори уста и за момент ми се стори готова да ме убие. Или пък да заплаче. При всички положения само отсече:
— Трябва да вървя.
— Да, добре — казах аз и посочих прозореца зад гърба й. — Навън е ужасно.
Тя се обърна да погледне. От другата страна на стъклото бурята бушуваше още по-яростно. Дъждът на практика беше хоризонтален. Нямаше начин да я пусна навън.
— Лия — извиках я. Тя не ми отговори. Свъсила вежди, само се взираше безучастно в поройния дъжд. — Лия. Ей.
Съжалявам ако съм те засегнал.
Все така нищо.
— Лия!
Тя се извърна рязко, отметна грубо косата от лицето си и присви очи срещу мен.
— Какво?
— За какво дойде все пак? — попитах.
Лия леко отвори уста. После отново я затвори. Стоеше загледана зад мен или може би през мен, не можех да преценя дали ще рухне и ще започне да плаче, или може да извади оръжие и да ми пръсне мозъка по стената. Всичко беше възможно с прясната информация, която Хедър получи, и бурния вятър навън. Абсолютно всичко.
Ако срещу мен беше някой друг, щях да проникна в съзнанието му и да взема тъгата, или шока, или каквато емоция я тормозеше. Но последния път, когато бях откраднал нещо от Лия, се бях озовал в несвяст в задния двор на непознат. Затова просто й заговорих възможно най-кротко:
— Лия? Хайде, кажи какво има?
— Джеси — каза тя с глас, сподавен от емоция, която не можах да определя. — Той е… Боже, не, сега вече изглежда толкова глупаво. Нямах представа за Хедър. Изобщо не знаех.
— Джеси — повторих силно аз, като се опитах се да я накарам да се съсредоточи. — Онзи Джеси със светещите обръчи?
— Моят приятел Джеси — лицето й изразяваше няколко различни състояния в рамките само на няколко секунди. Изглеждаше настроена отбранително, след това гневно и накрая съкрушено. — Нещо му се е случило и реших, че… ами, помислих си, че Хедър може да помогне. Или че може би точно Хедър е причината. А вероятно и двете, не знам. А вече може би нито едното. Боже. Съжалявам. Звуча като побъркана.
— Не, нищо подобно — излъгах в стремежа си да бъда внимателен. — Какво се е случило с Джеси?
Лия си пое въздух.
— Ще прозвучи глупаво. Поне на теб.
— Обзалагам се, че съм чувал и по-глупави неща.
— Наистина глупаво.
— Полунощ мина — отговорих. — Нищо не звучи наистина глупаво след полунощ.
Тя постоя загледана в мен. После каза:
— Джеси ослепя.
— Имаш предвид… наскоро? — попитах предпазливо и се опитах да си припомня снимките, които Сейди ми беше показала. Джеси на покрива, заобиколен от разноцветни светлини. Беше доста дръзка проява дори и да можеше да вижда. А в противен случай? Малко вероятно.
— Да! — отвърна Лия и вдигна ръце. — Ето, това е. Не разбираш.
— Какво не разбирам? Лия. Обясни ми.
Тя бавно тръгна назад към прозореца.
— Няма значение. Трябва… почакай. Почакай секунда — тя спря, загледана внимателно в мен. — Февруари. Мъртва е от февруари. Ти откога си тук?
— Аз? — учудих се. — Само от няколко седмици. От края на юни. Защо?
Лия тихо пое въздух и забелязах, че пресмята нещо.
— Оххх — започна тя. — Не е била Хедър. Бил си ти.
— Опа, задръж — казах и направих малка крачка назад.
— Какво за мен? Какво съм направил?
— Какво съм направил? — изимитира ме тя заядливо и пискливо. — О, я стига.
— Не, сериозно, какво съм направил?
Тя лекичко наклони глава и ме изгледа, като че ли не беше сигурна дали говоря сериозно, или я занасям. Нищо подобно не правех. Изобщо.