— Чашата ми на партито. И телефона ми, когато се появи в книжарницата.
— Казах ти, просто въвеждах номера си…
— Номерът ти не е в телефона ми — прекъсна ме тя. — Проверих.
— Ами, твоят телефон е различен от моя — казах. — Залови ме, преди да съм се ориентирал в менюто.
— Значи твърдиш, че не можеш да правиш онова, което умееше Хедър?
Примигнах изумено. Тя знаеше. Баба твърдеше, че абсолютно никой в града няма представа на какво са способни членовете на семейство Куик, но грешеше.
Лия със сигурност знаеше.
— Хм — опитах се да накарам гласа си да звучи нормално. — Какво… какво е умеела Хедър?
Лия вдигна вежди.
— Питаш, защото искаш да ти разкрия тайната й? Или питаш, защото вече знаеш и искаш аз първа да го изрека?
Побиха ме тръпки. Тя знаеше. Тя знаеше. Тя знаеше.
Преди да съм съумял да дам подходящ отговор, тя продължи:
— Хедър може да взема разни неща от хората. Свързва се… свързваше се… с вещите им или с нещо, което са докосвали, и отнемаше по нещичко, а след това подхранваше Скалата по време на онези шантави ритуали.
— Аз…
— Ти също го умееш — добави тя. Вече не беше въпрос. — Така е, нали?
Мина цяла вечност. Лия приличаше на богиня на истината и правосъдието въпреки разчорлената си мокра коса и глупавата розова хавлия. Аз бях с очила, по пижама и с боси крака.
Никога не бях споделял с никого своята тайна. Нито с Тео. Нито с Бранди. С никого.
Опитах да се усмихна, но лицето ми не реагира, затова поех дълбоко дъх и казах само:
— Да, умея го.
А после, преди дори да мога да осмисля станалото, Лия се втурна към мен и започна да ме блъска с две ръце. Отстъпих назад, но атаката й беше достатъчно яростна, че да ударя краката си в дървената табла на леглото на Хедър.
— Защо го направи? — взираше се настоятелно в мен с кафявите си очи, пълни с гняв. — Зрението му ли беше най-…
— Нищо не съм направил! — оправдах се и инстинктивно вдигнах ръце пред гърдите си, за да се предпазя, в случай че отново реши да ме удря. — Е, може това да не е точно така, но не съм му отнемал зрението. Кълна се, не съм.
— Тогава ми кажи кой го направи.
— Шшш! — извърнах поглед към вратата. — Говори по-тихо, може ли? Не искам да ни чуят.
— Те? Майката на Хедър?
— И приятелите ми, и баба ми, всички спят.
Тя примигна.
— Откога бабата на Хедър живее тук?
— От…
О, ясно. Лия вероятно е една от многото, чийто спомен за баба е бил откраднат. Опа.
— Ъъ, не знам. Но виж. Чуй ме. Защо мислеше, че Хедър има общо с това, че Джеси е ослепял? Не е ли възможно… разбираш… просто да се е случило? Някак?
— Да се е случило някак? — повтори безизразно Лия, за да мога да чуя колко невероятно тъпо звучеше изказването. Получи се. Изтръпнах. — Е, какво точно направи?
— Ъъ…?
— Току-що каза, че нищо не си направил — тя кръстоса припряно ръце и ме загледа с убийствен поглед. — А след това добави, че не е точно така. Е? Какво направи?
— Той притежаваше състезателен хъс — казах. — Това му отнех. Само това взех.
— Тогава защо…? — започна Лия, но след това замълча, сякаш недовършеният въпрос беше насочен по-скоро към нея, отколкото към мен.
— Нямам представа защо. Ритуалът беше същият както винаги.
— Състезателният му хъс — каза Лия със странно изражение, сякаш почти се усмихваше. — Човече. Треньорите му биха били във възторг. Тъкмо навреме в годината на дипломирането. Той е капитан на отбора по баскетбол, известно ли ти е? — тя преглътна тежко. — Макар че сега, когато не вижда…
— Да… — и в този момент си спомних какво ми беше подсказал инстинктът. Причината, по която се бях върнал в книжарницата да търся Лия. — Почакай, и ти ли го можеш? — попитах я. — Имам предвид, да вземаш разни неща от хората? Ти…
— Не — раменете й увиснаха. — Искам да кажа, бих искала… но не.
— Тогава откъде знаеш? — попитах. — Баба ми каза, че никой в града няма представа за… за… ти знаеш. За нас. За това, което правим.
— Хедър ми каза. Още докато бяхме най-добри приятелки. В действителност не й беше позволено да ми казва — добави тя, после потрепна. — Съжалявам.
— Съжаляваш?
Тя сви рамене.
— Че говоря лошо за… Знам, че не е редно.
— О… — отвърнах, макар до голяма степен да вярвах, че в изброяването на факти всъщност няма нищо лошо.
— Наистина е така, никой друг не знае — увери ме Лия. — Само аз. Дори Джеси не знае защо е ослепял. Знае само, че е сляп.