Джеси. Точно така. Щом чух името му отново, мислите ми започнаха да се подреждат. Притворих очи.
— Да. По този въпрос. Какво точно се случи тази вечер? Очевидно е било голяма работа, за да дотичаш тук посред… — посочих към прозореца, към бурята навън.
Лия въздъхна, седна на пода и облегна гръб в скрина. Седнах на леглото срещу нея, а тя сви крака, сякаш се пазеше от нещо.
— Нямаше го почти от две седмици — взе да разказва тя. — Не отговаряше на телефонните ми обаждания. Не отговаряше дори на обажданията на Сейди, нито на Хари — шефът ни в книжарницата. Освен това никой не успяваше да открие и родителите му.
Кимнах.
— А тази вечер, докато се приготвях за лягане, телефонът ми изведнъж звънна. Беше той. Каза, че тъкмо се върнал и съжалява, че не се е обадил, но… — тя замлъкна, а после започна силно да клати глава, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Очевидно една сутрин се събудил и не можел да вижда. Просто така. Баща му го завел на очен лекар, но човекът нямал представа какво му е. Завели го при друг очен лекар… отново никаква идея.
Затова запазили час при специалист в града. Все така нищо. Останали там повече от седмица, ходили при нови и нови лекари и никой не откривал проблем. Нямал отлепена ретина, нито пък болести, при които внезапната слепота е страничен ефект. Нищо. Накрая трябвало да избира между възможността да остане и да се превърне в лабораторен плъх на някакъв университетски учен или да се прибере у дома.
— Много ясно, и аз не бих избрал да съм лабораторен плъх — казах.
— Нали? — отвърна Лия. — Той каза, че не се обаждал, защото не знаел какво да каже. Не искал да ни уверява, че е добре, а след два дни да се окаже, че страда от някаква рядка болест, нали разбираш?
— Струва ми се логично.
— Не, не е! — възмути се тя. — Добре го подредих този нещастник. Но се опитах и да го ободря. А после, щом приключихме разговора, за да се обади на Сейди, хукнах от нас право насам и се покатерих през прозореца, и ето ме тук.
Дори не си беше обула обувките.
— Защо тук? — попитах я.
— Защото — отвърна незабавно тя — семейството на Хедър е в основата на всичко странно и свръхестествено, което някога се е случвало в този град.
Намръщих се.
— Тук случват ли се много свръхестествени неща? Очевидно е така, но говоря за… забележими неща?
— Може да не са забележими за останалите, но за мен са — отсече тя. — Разбираш ме. Някой престава да си пада по нещо, което е обичал, или обратното. Дребни неща. Не знам. Част от тях вероятно изобщо не са свързани с ритуала. Но гарантирам, че има и такива, които са. Особено по-сериозните.
— А? — учудих се. — Какви са тези сериозни неща?
— Очевидно зрението на Джеси — отвърна тя и гневът отново се прокрадна в гласа й. — А също и други неща, като онзи път, когато учителят ни по алгебра забрави метода за делене на големи числа. Хедър мразеше този тип, затова съм сигурна, че тя се намеси. Или когато онова момиче… Боже как й беше името?… Няма значение. Момичето, което играеше главните роли във всички училищни мюзикъли. Един ден пееше с най-прекрасния глас на света, а на следващия — напълно фалшиво.
— Леле — възкликнах.
— И все пак, не се случва твърде често — тя направи пауза. — Или, не знам, може да е през цялото време. Но половината от нещата, оставени под Майското дърво, са сложени там от туристи, така че не можем да бъдем сигурни.
— Туристи? Сериозно?
— Ами, да — отвърна Лия. — Майското дърво е голяма атракция…
— О, нямах представа…
Но в този момент в къщата се разнесе силен пукот. Можех да се закълна, че усещам как подът се тресе под мен и ако напрегнатото тяло на Лия беше доказателство, значи и тя го усещаше.
— Какво беше това, по дяволите? — гласът ми звучеше с около седем октави по-високо от обичайното. Вятърът свистеше толкова силно, че приличаше на хор от пищящи човешки същества.
— Дърво — прошепна Лия. — Ако съдя по звука, голямо.
Първата ми мисъл беше за Майското дърво, но то беше твърде далеч, за да го чуем чак тук. Освен това бях убеден, че у него се крие нещо магично, което го предпазва от обикновени неща като бури. Още беше непокътнато.
Втората бе за дървото под прозореца — онова, по което се бе покатерила Лия. Но все още виждах клоните му, които се мятаха силно в бурята. Беше непокътнато.
— Мамка му — изруга Лия и внезапно се изправи. — Колелото ми. Лицето й изведнъж стана още по-бяло, отколкото досега.
— Дошла си дотук с колело? — изненадах се аз. — Да не си се побъркала?
— Оставих го под стряхата. Трябва да ида да проверя…