Днес единственото, което ме привличаше, беше голямата чиния с бекон в средата на масата.
Леля Холи изсумтя, щом поднесох няколко дълги парчета към устата си.
— Момчета — смъмри ни Бранди и я погледна.
Но леля Холи не й обърна внимание. Само отпи малка глътка от чая си — леля Холи не си падаше по кафето — и се обърна хладно към баба.
— Е? — започна. — Мостът?
— Не съм си дояла яйцата — отвърна баба. — Успокой се. Още няколко минути общуване с хора няма да те убият.
Леля Холи погледна към мен, докато отпивах от кафето си. Към Тео, който продължаваше да тъпче бекон в устата си. Към Бранди, която й се усмихна. Леля Холи не й се усмихна. Само разбърка чая си с лъжичка.
— Какъв мост? — попитах, по-скоро за да сложа край на неловкия момент, отколкото, защото исках да зная.
— Онзи над поточето, което тече към града — отговори ми баба, а леля Холи извъртя очи. — Една от подпорите му е била разрушена от снощната буря. Стара дървена конструкция като тази няма да може да понесе никакъв товар, преди да бъде поправена. Не и без риск. Двете с Холи трябва да го поправим, преди напълно да рухне.
Примигнах към тях.
— Вие ще го поправяте? Мислех, че това е ангажимент на общината. Или на… държавата.
— Така е — каза баба. — При това съм сигурна, че ще свършат чудесна работа, стига да нямаме нищо против да се размотават до края на лятото. Леля ти ще се справи за няколко минути.
— Занимаваш се с дърводелство? — учуди се Бранди, а лицето й светна, докато се взираше в леля Холи. — Това е направо страхотно. Винаги съм искала да се науча на нещо такова.
Сериозно? Как не.
— Не, аз… — но леля Холи не се изказа докрай. Въздъхна. — Само хоби ми е.
А, ясно. Вероятно в подпората на моста се беше появила миниатюрна пукнатина и леля Холи възнамеряваше да достигне до нея и да я премахне. Предполагах, че има по-голяма сила. Свързването със съзнателни същества беше далеч по-лесно, а замайването след това изобщо не беше така силно. В малкото случаи, когато бях достигал до неодушевени предмети — предимно отваряне на заключени врати, — бях оставал в ступор за не по-малко от пет минути след това. Имах си правило повече да не го правя.
— Направо невероятно — повтори Бранди. — Мога ли да дойда да гледам?
— Не — отвърна грубо леля Холи и се изправи. — Мами, готова ли си вече? Наистина е по-добре да приключа с това.
— Ужасно си припряна — измърмори баба, боцна още една хапка от яйцата си и стана, като все пак остави порцията си недоядена. — Добре. Ти тръгвай. Ще се видим отвън.
Леля Холи само това чакаше. Без да каже и дума, тя се обърна и излезе от кухнята. Чух вратата да се хлопва след нея.
— Извинете грубостта на моята Холи — заговори баба най-вече на Бранди. — Все още не се е възстановила съвсем след… случилото се.
Изражението на Бранди се смекчи.
— Разбира се, че не е. Изгубила е единствената си дъщеря.
Баба стисна рамото на Бранди.
— Толкова си мила — каза й. — Аспън, наглеждай къщата. Няма да се бавим дълго.
В мига, в който чухме вратата да се хлопва за втори път, Бранди каза:
— Наглеждай къщата? Да не би да си мисли, че ще направим пожар?
Това по-скоро означаваше, че Бранди може би щеше да се опита да иде да наблюдава как леля Холи дърводелства, а аз трябваше да се погрижа това да не стане. Но разликата между мен и баба в този случай беше, че бях наясно с престорения интерес на Бранди и стремежа й да бъде любезна. Затова само вдигнах рамене и продължих да пия кафето си.
Щом всички приключихме, а Тео изяви желание да си вземе душ, аз казах:
— Хей, трябва да проведа един телефонен разговор горе. Бранди, нали не е проблем да останеш за малко сама?
Тео изсумтя и изчезна към горния етаж. Бранди само наклони леко глава.
— На кого ще се обаждаш в девет часа сутринта?
Девет часа сутринта. Боже. Нищо чудно, че още се чувствах толкова уморен. Обикновено ароматите на кафе и бекон не ме събуждаха преди десет и половина.
— На баща ми. Звъня снощи, но аз не му вдигнах. Просто ще върна обаждането.
Което донякъде беше истина. Баща ми беше звънял предната вечер, както правеше през няколко дни, просто да провери положението. Бях говорил с него на път към Майското дърво, а разговорът ни беше протекъл в познатия отегчителен „да, всичко е наред“ стил. Баба слушаше, а леля Холи ме гледаше враждебно.
Точно сега обаче основният ми приоритет беше да прибера одеялата на Лия, преди някой да ги е видял и да е започнал да задава въпроси.