— А — отвърна Бранди. — Поздрави го от мен. Ще се захвана с чиниите.
— Пф, остави ги на Тео — казах. — Той все се скатава.
— Самата истина — отвърна Бранди. — В такъв случай просто ще почета.
Щом тя изчезна, си сипах още една чаша кафе и тръгнах към горния етаж.
Но щом отворих вратата, видях, че стаята не е празна. Лия още беше там, на пода, а завивката беше разстлана като полуразтворена какавида. В скута си държеше отворена тетрадка, чиито страници разлистваше и четеше със съсредоточеност, достойна за някой важен тест.
Затворих вратата след себе си възможно най-бързо.
— Какво правиш още тук?
Тя рязко затвори тетрадката, сякаш разглеждаше порно сайт и майка й се беше появила изневиделица. Загледах се, а у мен внезапно се породи любопитство; беше една от онези тетрадки с твърди корици, а някой я беше надписал с главни букви Дело Случай 6.
— Съжалявам — каза тя. — Аз… разсеях се.
— Какво е това? — попитах.
— Нищо — измърмори тя и мушна тетрадката под скрина на Хедър. Между него и килима имаше пространство от около двайсет сантиметра и почти цялото беше покрито с хартии. Тетрадки, папки, свободни листове. — Чух вратата. Излязоха ли?
— Баба и леля Холи, да. Приятелите ми още са тук. Затова пази тишина — тя се изправи и се приближи към прозореца, а аз отново погледнах към хартиите на пода. Оставих кафето си върху скрина. — Тези на Хедър ли са?
— И мои също — каза тя и проследи погледа ми. — Ние двете…
Устата й се разкриви и тя млъкна. Изведнъж осъзнах, че е готова да се разплаче всеки момент.
— Мислиш ли, че имаме роднинска връзка? — въпросът се изплъзна от устата ми, преди да съм решил дали да го задавам изобщо. Предполагам, че просто не исках да й позволя да заплаче.
Лия примигна и се втренчи в мен.
— Моля? — учуди се.
Свих рамене, сякаш въпросът беше съвсем обикновен.
— Просто си мислех, че семейството ми е от тук. Реших, че градът може да е от онези, в които всички са роднини по някаква линия.
Лия се изсмя — не особено любезно.
— Да не би да твърдиш, че всички ти се виждаме еднакви?
— Само зададох въпрос. А и градът е наистина малък, нали? Хората разправят разни неща за малките градове.
— Как не, новобранец — каза тя и подпря длан на ханша си, заставайки в предизвикателна поза. — Представи си само, имам брат, който ми е всъщност и чичо, а две от тринайсетте ми сестри са сгодени за един и същ мъж, защото тук няма особено голям избор…
— О, стига — казах през смях.
— Освен това забърквам амфетамини скришно в барака в гората — продължи тя, — защото едно момиче трябва някак да си изкарва парите, а не биха ме пуснали да се трудя с мъжете в мината за въглища, тъй като това не би било занимание, подходящо за дама.
— Добре, добре, схванах — казах отново през смях и вдигнах ръце в знак, че се предавам. — Не всички малки градчета са помийни ями.
Тя се ухили.
— Не.
Поклатих глава и допих кафето си.
— И все пак, за да отговоря на въпроса ти — добави тя вече с по-сериозно изражение, — семейството ти на практика е тук, откакто свят светува, нали? Затова вероятно имаш доста роднини. Трябва да попиташ леля си. Ние обаче се преместихме от Пенсилвания, когато бях петгодишна. И двамата ми родители са израснали в Европа.
— Хммм… — край с тази теория.
— Защо?
— Няма причина. Просто ми хрумна.
— Странни неща ти хрумват — тя погледна през прозореца. — Предполагам, че трябва да поверя дали бедното ми колело е оцеляло навън снощи.
Без да дочака отговор, тя се изправи на крака, отвори прозореца и пропълзя на покрива, надвеси се толкова много, че ми се прииска да протегна ръка и да я издърпам обратно. Но тя знаеше какво прави, затова се въздържах.
След малко се промъкна обратно вътре и изглеждаше видимо облекчена.
— Май всичко е наред! Слава богу. Трябва да вървя. Може да ида до Джеси и да видя дали наистина е добре, както твърди…
— А, да, Джеси — казах. — От колко време сте заедно?
— Заедно? — повтори безизразно тя. — Чакай, аз и Джеси?
— Ами, да — отвърнах. — Все пак да дойдеш с колелото дотук само заради едно телефонно обаждане, без дори да си обуеш обувки. Просто реших…
— Ние не сме… ха… не, със Сейди са заедно от девети клас. Той ми е най-добър приятел. Това е всичко. И двамата са ми най-добри приятели.
Но изведнъж престана да ме гледа в очите. А когато ме попита:
— Хей, искаш ли да провериш дали теренът е чист? — някак уклончиво ми заприлича…
Всъщност ми заприлича на самия мен. На начина, по който променях темата колкото мога по-бързо всеки път, когато станеше въпрос за връзката на Бранди и Тео. Усетих, че и причината, поради която исках да сменя темата, беше същата.