— О — промълви Бранди и се опита да се усмихне. Изглеждаше доста изкуствено. — Аз, ъъ… всъщност нямах представа, че сте се сприятелили.
— Изненада — отвърна сухо Лия. — А и ако трябва да съм честна, той изобщо нямаше представа, че ще се отбия. Мой приятел пострада, а аз разбрах чак снощи и дойдох, защото това семейство е причината за всяко…
— Тя имаше нужда от рамо, на което да поплаче — заявих на висок глас. — А е знаела, че няма да съм заспал. И ето ни тук сега.
Лия ме стрелна с поглед. Бранди също. Да, не беше особено възпитано да я прекъсвам така.
— Амиии… и без това тъкмо си тръгвах — каза Лия. — Трябва да залича всички следи от присъствието си, преди майката на Хедър да се върне и да ми се нахвърли. Аспън, ще ме изпратиш ли?
— Разбира се — докоснах рамото на Бранди на излизане. Усетих мекия ръкав на тениската й с върховете на пръстите си. — Веднага се връщам, става ли?
Достигнах до нея само за миг. Достатъчно дълго, за да открия спомена на Бранди за казаното от Лия току-що и надигащия се интерес към въпроса за какво точно е причина моето семейство.
— Ммхмм — измънка тя, но отмести поглед. Въпреки онова, което тъкмо й бях отнел. Добре, щеше да се наложи да се потрудя малко повече. Но преди това трябваше да се отърва от Лия.
Щом слязохме долу, огледах старателно навсякъде. Не забелязах и следа от баба или леля Холи, затова дадох знак на Лия, че теренът е чист. Заедно стигнахме до колелото й, опряно на страничната фасада на къщата, скрито под стряхата и дървото с дебелия ствол, по което се беше покатерила снощи. Тя огледа велосипеда за щети, но остана доволна, вдигна единия си крак и се настани на седалката.
— Карай внимателно — поръчах й. — До скоро, предполагам.
Лия ме погледна остро.
— Значи приятелката ти няма представа?
— Моля?
— За магичните ти способности. За семейството ти. За Скалата. За всичко. Не знае, нали? Затова ли ме прекъсна преди малко? Затова ли излъга?
— Ами… — измънках аз и разтърках врата си. Наистина ми се щеше да престане да се схваща постоянно. — Да, нищо не знае. И наистина бих оценил, ако нищо не споменаваш, става ли?
Тя повдигна вежди и наклони глава на една страна.
— Нямаш ли намерение да й кажеш?
— Не, по дяволите — отвърнах.
— Ооо, добре. Да. Това ще завърши добре.
— Хей, престани. Ти не я познаваш. И мен почти не познаваш. Затова недей да ме съдиш.
Лия сви рамене.
— Не съм те съдила. Просто предвиждам. Както и да е, обади ми се, става ли? Ако искаш да поговорим за нещо…. за каквото и да е. За общи познати. За всичко.
С други думи: за Хедър. Искаше да говорим за Хедър. Може би наистина искаше да поплаче на рамото ми.
— Разбира се, щом искаш — обещах. — Обаче нямам номера ти.
— Вече го имаш.
— Така ли?
— Тази сутрин го запаметих в телефона ти — тя се ухили. — Не си единственият крадец на телефони наоколо, приятел.
Лия прибра стойката на колелото с крак и потегли надолу по алеята, а аз се загледах след нея и камъчетата, които хвърчаха от гумите й.
Разбира се, когато проверих контактите в телефона си, там имаше нов номер. Нов номер, от който току-що бях получил съобщение, гласящо:
О, благодаря! И ти не си за изхвърляне!
Объркан, отворих съобщението. Засмях се. Съобщението на Лия беше отговор на такова, изпратено до нея от моя номер:
Лия, Аспън е. Не казвай на красивата ми руса приятелка, че съм го споменал, но си мноооого яка.
Поклатих глава и й изпратих емотикон със среден пръст, последван от усмихнато личице. Да, първото ми впечатление за нея в книжарницата се оказа правилно. Беше готина мацка. А и забавна.
— Какво е толкова весело? — чух гласа на Бранди откъм вратата. Усмихваше се мило, не изглеждаше фалшиво както преди. Поне не съвсем.
— Глупости в интернет — отговорих аз и я придърпах към себе си. Тя седна до мен на леглото, а аз оставих телефона встрани и натиснах бутон, с който изключих звука, в случай че Лия пише отново. — Хей, слушай. Извинявай, че излъгах за Лия. Не те мамя или нещо подобно.
Бранди се разсмя.
— Аспън. Господи. Не съм си помислила, че ме мамиш. Просто ми се стори странно, че излъга. Хайде, не можеш да отречеш, че е странно.
— Да, така е — съгласих се с нея.
От края на коридора се чу спирането на душа. Тео.
— Е, какъв й е проблемът? — попита Бранди. — Двамата не изглеждахте особено дружелюбни един към друг при последната си среща. Не я ли нарече проклета?