Свих рамене.
— Понякога е досадна. Понякога не е.
— Значи е от твоите враголюбци — заключи Бранди и ме разсмя. — Откога се познавате?
— О. Всъщност, били са най-добри приятелки с Хедър — самата истина. — После сериозно се скарали и сега майката на Хедър я мрази — истина, доколкото ми беше известно, макар още да не бях получил потвърждение за подробностите. — Запознахме се на погребението на Хедър и поддържаме контакт — лъжа. — Пишем си съобщения във всякакви часове оттогава и предполагам, че точно затова не ми се стори толкова странно, че се появи посред нощ — абсолютна, кръгла лъжа.
Бранди ме изгледа с присвити очи.
— В буря като снощната?
Свих рамене.
— Лия кипи от емоции. Понякога просто не може да чака времето да се оправи.
— Има вид на такава.
Тя отново се намръщи. Така, сякаш очевидно иска да каже нещо, но не е сигурна как. Или просто не беше сигурна дали иска да го направи. Нямаше начин да е нещо добро.
Докоснах рамото й, сякаш се опитвах да я успокоя, и отново проникнах в съзнанието й през ръкава. И ето че бяха точно там, на самата повърхност: ясният й спомен за Лия, застанала права в стаята ми, споменът й за Лия и колко прекрасна изглеждаше в книжарницата, споменът й за начина, по който Лия ни беше изгонила от магазина, подозрението, че не й казвам всичко…
Е, последното определено трябваше да се махне. Изтръгнах подозрението, като го обгърнах с волята си до последното крайче, за да бъда сигурен, че нищо не е останало. В мига, в който го изхвърлих, тя се облегна на мен и сложи глава на рамото ми. Нещо като странична прегръдка. Протегнах ръка, прегърнах я силно и затворих очи, за да отмине замайването от свързването.
— Намирам за чудесно, че си й толкова добър приятел — каза Бранди. — Много си мил.
Звучеше съвсем искрено, а това означаваше, че съм си свършил работата. Не беше нужно да вземам нищо повече от нея. Поне не днес.
— Е, ти пък си страхотно момиче — казах и я целунах по челото. Това я накара да се изправи и да ме дари с истинска целувка. С език. От онези, които продължаваха дълго.
Поне докато Тео не се появи на вратата.
— Уф, вземете си стая.
— Имаме си — Бранди прекъсна целувката със смях. — Дори сме в нея.
Тео направи физиономия. Вече се беше облякъл, а косата му още лъщеше след душа.
— Щях да предложа да идем до езерото, но…
— Да, да, да. Езеро, езеро, езеро — взе да скандира Бранди и скочи на крака. — Нека само взема един душ. Десет минути, става ли?
Тя изтича към коридора, а Тео поклати глава към мен.
— Десет минути. Ще мине целият ден.
— Ти ли го казваш? — отвърнах. — Ти беше там половин час. Върви да измиеш чиниите, става ли? Твой ред е.
— Мм… добре — съгласи се и продължи да бърше мократа си коса с хавлията. Чак когато изчезна от погледа ми, отново погледнах към телефона си. Имаше ново съобщение от Лия:
ДОБРЕ, сериозно, защо онзи училищен психолог ми каза, че Хедър се е преместила в друго училище? Колкото повече мисля за това, толкова по-странно ми се вижда. Кой прикрива смъртта й? Майка й? И ЗАЩО?
Въпросите си ги биваше. Но аз имах и още един, който да прибавя към списъка. Дали само на Лия й беше спестена новината за смъртта на Хедър, или на всички в града? Като си мислех сега, не бяха ли думите на онази Натали „познавам Хедър“? В сегашно време? Може би Лия беше на прав път. Може би наистина всичко се пазеше в тайна.
Но защо… наистина нямах идея.
Не бях ходил на езерото почти две седмици. От, преди да тръгна с Бранди. А не се бях качвал в лодка още по-отдавна. И все пак, след като вече знаех, че омразата ми към лодки изобщо не е истинска, а е резултат от онова отразяване на нещата, които се бях опитал да взема от Лия, знаех, че трябва да се боря с нея. Ето защо, когато Тео предложи да вземем водно колело, не възразих, макар отчаяно да ми се искаше. Просто се качих.
И беше ужасно.
Също толкова ужасни бяха хвалбите на Тео за поетичната прелестна Кори, неговото лятно увлечение. Бранди единствена беше в състояние да отговори нещо. Аз бях твърде ангажиран с клатушкането, като си представях какво ще се случи ако — когато — се преобърнем и паднем във водата. Опитвах се да убедя себе си, че езерото всъщност не е пълно със змиорки, токсични химикали или отпадъчни и отходни води. И всичко беше заради проклетото отразяване от Лия.
Все пак успях да го преживея и се заклех никога повече да не ходя на езерото, никога, а скоро бяхме обратно в колата на Тео и пътувахме към Три Пийкс и закусвалнята. Безопасната закусвалня на сушата.