Докато дадем поръчките си, бях получил две нови съобщения от Лия.
Добре, неособено надеждна идея. Може ли да провериш нещо вместо мен? От вътрешната страна на вратата на гардероба на Хедър трябва да има кафяв хартиен плик, залепен зад огледалото. Виж дали още е там. И дали има нещо в него.
Намръщих се на телефона си объркан, но отговорих — Разбира се — въпреки това. Нямах идея накъде бие Лия, но не ми струваше нищо, така че защо не?
— Хей, без писане на съобщения на масата, Грубиян Нелюбезников — обади се Бранди. — Имаме си компания.
Щом вдигнах глава, видях познато момиче да приближава към нас.
— Поканих Кори — съобщи Тео. — Надявам се, че нямате нищо против.
Всъщност не, нямах съвсем нищо против; Тео току-що ми беше предоставил идеална възможност да разбера колко хора знаят за Хедър. Ето защо, след като се запознахме, след като дадохме поръчките си и след дългата лигава целувка на Тео и Кори, която изглежда целеше единствено да се изфукат, аз заговорих:
— Е, Кори, отдавна ли живееш тук?
— Цял живот — отговори тя и попи устни със салфетката си. — Защо?
— О! — престорих се на изненадан. — Просто ми бе любопитно. Идвам тук от години — гостувам на роднините си, — а никога не съм те срещал. Помислих си, че си нова.
— О, кои са роднините ти? Дали ги познавам?
— Семейство Куик. Всъщност, братовчедка ми беше на нашата възраст. Хедър?
— Хедър Куик — повтори Кори и замислено сбърчи вежди. — Да, звучи ми познато. Мисля, че е една година след мен в училище? Като че ли? О, чакай, тя още ли учи в местната гимназия?
И ето го и него. Отговорът, който ми трябваше. Ако беше известно, че Хедър е починала в градче като това, всички щяха да знаят името й. Значи не само Лия не беше наясно с истината.
До мен Бранди изглеждаше леко ужасена и на мига осъзнах, че планът ми има недостатък. Каквато и странна версия да беше измислило семейството ми, за да потули историята, не исках приятелите ми от града да разбират за нея. Поне не преди да съм разтълкувал какво става.
Затова просто отместих поглед, сякаш не ми е комфортно да обсъждам този въпрос, и отговорих:
— Не, вече не — след това изчаках неловкото мълчание да продължи една идея по-дълго, прочистих гърлото си, усмихнах се и заговорих за друго.
И все пак по време на цялата вечеря не можех да престана да мисля колко странно е всичко това. Нямаше причина семейството да иска да прикрива смъртта на Хедър, нали? Освен ако…
Стига някой от тях да не я беше убил. Каква глупост. Все пак не можеше и дума да става за подобно нещо. От друга страна, нещо се случваше и исках да знам точно какво.
В мига, в който ометох бургера и пържените картофки, се престорих, че чувам телефона да звъни в джоба ми. Извадих го и отговорих на въображаемия събеседник, а после казах, че отивам възможно най-скоро.
— Леля ти ли? — попита Бранди, след като се престорих, че затварям.
— Както винаги — отвърнах. — Трябва да бягам. Но ще се видим по-късно в къщата, нали? Радвам се, че се запознахме, Кори.
— И аз, Аспън. О! Аспън! — лицето й сякаш просветна и лекичко се засмя. — Ето къде съм чувала това име преди!
— Чакай, къде? — стомахът ми се преобърна. Изникваше ново парче от пъзела. Кори се канеше да каже нещо за Хедър. Усещах, че е така.
Но тя каза само:
— Ти си онзи, който припадна на верандата на партито!
Бранди вдигна ръка към устата си и се изкикоти в нея. Тео не си направи труда да прикрива подобния на грухтене смях. Изпитвах еднакви дози ужас и облекчение, но признах:
— Да, това бях аз.
— Човече, съжалявам, че пропуснах момента — каза Кори. — Е, до скоро!
— До скоро — отвърнах и се отправих към вратата.
Вървях толкова бързо, че стигнах до къщата за десет минути вместо за обичайните си петнайсет. Но когато вече бях там, открих… нищо. Лампите бяха угасени и нямаше никого у дома. Проверих бялата дъска на хладилника, в случай че някой е оставил бележка, но не. След това погледнах на алеята — и да, колата на леля Холи я нямаше. Очевидно бях пропуснал този момент на влизане. Нямаше кого да попитам за прикриването на историята на Хедър, а това означаваше, че излишно бях изоставил приятелите си.
Е, поне ми се отваряше възможност да се заема с услугата, за която Лия ме беше помолила. Вземайки стълбите по две наведнъж, светнах лампата в стаята на Хедър и се отправих към гардероба. Отворих вратата. Огледалото, съвсем тънко, показваше отражението ми само до коленете. Просто беше закачено в горния край на вратата, а не залепено за нея, така че лесно можех да го вдигна. На гърба му беше залепен, точно както беше казала Лия, голям, доста измачкан хартиен плик.