В него имаше малък, доста по-нов такъв, на който пишеше: Само за погледа на Шерлок.
Шерлок. Да, много логично. Както и да е. Седнах на пода, облегнах гръб във вратата и отворих плика. Вътре имаше писмо, написано върху лист с редове, неравно откъснат от тетрадка. Веднага разпознах почерка от дневника на нощното шкафче и гърбовете на снимките, които бях открил в едно от чекмеджетата на скрина. Беше на Хедър.
3 февруари
Скъпи Шерлок,
Мисля, че скоро ще умра.
Много драматично, нали? Ха-ха. Но всъщност съм съвсем сериозна. Точно затова ти пиша това писмо — защото ако наистина умра, искам някой да знае какво се е случило с мен. Дори майка ми и Уилоу не знаят всичко, макар да подозирам, че има връзка с ритуала (и е точно така). Но искам някой извън семейството да знае и искам този някой да си ти.
Ако четеш това, предполагам, че съм умряла. Наложило ти се е да присъстваш на погребението ми и да тъгуваш. (Определено е редно да потъгуваш, но не твърде дълго, нали? Със сигурност трябва да продължиш напред, да живееш щастливо и всичко останало! В даден момент!) Щом попиташ майка ми как съм умряла, тя ще изпадне в истерия и няма да ти каже… затова ти, като най-добрия детектив на света, решаваш да разследваш сама. Първото място, на което проверяваш, са трите ни стари скривалища. Няма нищо във въздуховодите ти, нито на дървото край училищната площадка (нямах достатъчно сили да се добера дотам… съжалявам), но има нещо зад огледалото ми.
Поздравления, скъпи мой детективе! Ти успя!
(Права ли бях дотук?)
Освен това си представям увереността ти, че съм умряла заради семейството си и искаш да обвиниш тях за това. Недей, моля те. Отчасти Уилоу има вина, защото тя избира предметите под Майското дърво, но тя не знаеше какво ще направя, затова не й се сърди, става ли?
Преди няколко дни проведохме ритуал на триадата. Щеше да бъде съвсем обичаен, но този път Уилоу избра една от твоите вещи под дървото. Беше онази малка дървена кукличка. Дори не подозирах, че е твоя, докато не достигнах до нея. Настоях, че трябва да се върнем и да изберем нещо друго, но Уилоу не ме послуша. Каза, че Скалата иска „точно тази енергия“ и не можем да я заменим с друго. Заяви, че Скалата ще рухне, ако не получи каквото иска. А повярвай ми, ние НЕ можем да допуснем Скалата да рухне. Не разбирах истинската причина, докато приятелството ни не се разруши, но просто… довери ми се.
Затова достигнах до дървената ти кукла, както ми беше поръчала Уилоу, но вместо да достигна до теб, направих пътечка, която да води към мен.
Не го обясних добре. При все че нямам идея как точно трябва да го обясня, защото не съм съвсем сигурна как действа. Или защо се получава. Нито защо майка ми и Уилоу не усещат разликата. Работата е следната: направих така, че когато открадна нещо от теб чрез куклата, всъщност го крада от себе си и ти си в безопасност. Ако се получи както си мисля, ще останеш неуязвима от нас завинаги. Никой повече няма да може да открадне нещо от теб.
Ето, виждаш ли? Грешеше за мен. Не съм паразит. Във всеки случай не и по отношение на теб, най-малко след случилото се с Рейчъл. Не исках да ти го причиня отново.
И така, установих връзка и се опитах да изтегля цвета на косата си. (Реших, че може да остане непигментирана, ако изобщо съществува такава дума? Непигментирана! Реших, че може да е супер и си помислих, че и на теб ще ти се стори така. И може би отново ще ми проговориш. Но все пак…)
Все пак, все пак, все пак. Проникнах и се опитах да нахраня Скалата с цвета на косата си. Но Скалата не прояви интерес. Отказа цвета и взе нещо по-голямо вместо него. Толкова голямо, че около час след приключването на ритуала вече не можех да дишам добре. Не знам точно защо — повярвай ми: опитах се да се оправя, но не се получи. Достигнах до случаен непознат и се опитах да открадна здравите му дробове за себе си, но не се получи. Майка ми направи същото. Не се получи. А свързването винаги се получава.
Може би когато Скалата вземе нещо, то не може да бъде заменено. Нямам идея защо е така, но това е единствената теория, която имам. Във всеки случай положението… е кофти. Невероятно глупаво БОЖИЧКОМАМКАМУ кофти. Дотолкова кофти, че трябва да се върнеш назад и да прочетеш супердраматичното, но 100 % вярно изречение, с което започнах това писмо.