— Не, не са. Всъщност съм пещерен човек — все пак се наведох и я прегърнах.
— Върви, пещерен човеко — каза тя. — Наклади голям огън. Постарай се да не завалят камъни.
— О, млъквай — отвърнах. Хедър се разсмя и се върна към разопаковането.
Това беше последният път, когато я видях.
10
На долния етаж входната врата се отвори и отново се хлопна. Някой се беше прибрал. Боже, надявах се да не е Бранди. Почти не бях имал време да осмисля писмото на Хедър.
— Ехо? — провикнах се неориентирано към стълбището.
— Здрасти, миличък — извика баба.
Отдъхнах си и слязох да я посрещна — но не преди да съм пъхнал писмото на Хедър обратно в скривалището му. Двете с леля Холи бяха в кухнята и вадеха покупки от найлонови торбички.
— Не видях колата на Тео — баба разтърка ръце, сякаш се опитваше да ги стопли. — Приятелите ти още ли са навън?
— Да, аз просто се почувствах малко… — но не продължих. Не беше моментът да си измислям извинения. Затова седнах на кухненската маса и зададох въпроса, който ме вълнуваше.
— Как всъщност умря Хедър?
Мълчание. А след него и силното тупване на нещо, паднало на пода. Леля Холи стоеше със стиснати устни и ококорени очи и ме гледаше сякаш току-що бях убил Хедър отново. Гледа ме дълго, а след това се извърна и бързо изчезна от кухнята. След няколко секунди вратата на спалнята й се тресна.
Баба се наведе да вдигне това, което леля Холи беше изпуснала. Пакет масло.
— Аспън — изрече тя.
— Съжалявам.
— Тя все още скърби.
— Сериозно ли? Не бях забелязал.
— Аспън.
Въздъхнах.
— Съжалявам — казах отново, но този път бях искрен. — Все пак искам да знам.
— Всички искаме — отговори баба и подпря длани на плота. — Но нищо не се е променило от последния път, когато попита. Обещах ти да ти кажа, ако открием още нещо, и държа на думата си. Няма нищо ново — тя се усмихна тъжно. — И предвид онова, което сторихме със спомените на лекарите й, едва ли някога ще има.
— Лекарите й? — но това дори не беше най-объркващото, което баба каза. — Почакай… какво имаш предвид с това, че съм питал и преди?
Тя рязко повдигна вежди. Засмя се пресипнало и започна да прибира неща в хладилника.
— След погребението, Аспън, миличък. Не си ли спомняш?
Замълчах си, тъй като отговорът беше не. Нищо не помнех. Разтърках врата си, който се сковаваше все по-силно, и изчаках баба да продължи да говори.
— Каза, че причината за смъртта й е твърде „неясна“ — тя направи кавички с ръце, за да подчертае думата, — та да звучи реално. Искаше да знаеш дали характерът на болестта й е свръхестествен, или медицински. Казах ти каквото знам, разбира се, че и лекарите на Хедър бяха също толкова озадачени, както и ти, и така и не успяха да поставят точна диагноза, преди тя да си отиде.
Не си спомнях нищо от този разговор. Нищичко.
— Спомените на лекарите? — попитах. — Какво имаше предвид с това?
— Наложи се да ги изтрием — каза баба и ме погледна настойчиво. — Наясно си с това.
— Така ли? — попитах.
— Аспън, миличък, как си? Изглеждаш ми… не съвсем добре.
И не се чувствах добре. Свлякох се леко в стола си, но това само я накара да се намръщи още по-силно.
Баба остави продуктите, дойде при мен и сложи ръка на бузата ми. Пръстите й вибрираха по кожата ми. Отдръпнах се.
— Какво има? — попита разтревожена. Но след това видя, че гледам дланта й и поклати глава. — Ах. Леко треперене в ръцете. Старост. Разбираш за какво говоря.
Да бе. Точно старост беше.
— Защо изтрихте спомените им? — попитах.
Баба седна на стола срещу мен.
— Аспън — заговори внимателно тя. — Има ли нещо нередно?
О, имаше много нередни неща.
— Каза, че сме разговаряли по тази тема на погребението. Аз не си спомням.
— Как е възможно да не помниш? — учуди се тя. — Обаждаше ми се всеки ден в продължение на седмици, в опит да подредиш пъзел с твърде много липсващи части. Беше категорично убеден, че смъртта на Хедър е мистерия и твърдо бе решен да я разгадаеш.
Не беше мистерия. Вече не. Не и след като знаех, че ритуалът на триадата е протекъл погрешно. Единствената мистерия беше защо никой друг, освен мен не беше наясно и защо Лия и Кори дори не подозираха, че тя е умряла.
И наистина истинската мистерия:
— Не си спомням нищо подобно — настоях. — Защо не си спомням?
Отново мълчание. После клепачите на баба бавно потрепнаха и тя затвори очи. Раменете й се отпуснаха и тя разтърка слепоочията си.