Лежах по гръб и се взирах в тавана, опитвах се да се насиля да го преодолея и да се обадя на баща ми, за да задам въпросите, които ме интересуват. Или да зарежа идеята и да се обадя на Лия, за да й кажа, че съм открил писмото на Хедър.
Но преди съзнанието ми да успее да надделее над мързеливото състояние, в което беше изпаднало тялото ми, Бранди се появи на вратата.
— Здравей — подвикна тя.
— Здравей — отвърнах и помахах вяло. — Съжалявам, че се наложи да ви оставя по-рано.
— Няма проблем — отговори тя и дойде да седне до мен, след като преди това затвори вратата. Това обикновено подсказваше, че предстоят хубави неща. — Добре ли си?
— Вече да — отговорих искрено.
Тя се наведе напред и ме целуна дълго и страстно.
— Защото прекарах много време с Тео и Кори и трябваше да ги гледам как флиртуват. Нямаш представа колко е неприятно да си в колата на някой, който е още във фазата на медения месец.
— Хм — изсумтях.
Тя ме погледна безизразно за момент, а след това изражението й стана глуповато.
— О, да. Предполагам, че точно ти имаш представа…
— Може би мъничко — казах. — Е, подейства ли? Отсъствието ми накара ли сърцето ти да ме пожелае по-силно?
— Боже мой! Толкова силно. Изпитвам най-силния възможен трепет. Не можеш дори да си представиш.
Ръката й се плъзна нагоре по крака ми сантиметър по сантиметър. Красивата й длан бе с мека, топла кожа и пъргави и умели пръсти. Да, от това имах нужда точно сега. Можех да се занимавам с Лия и писмото утре. Може би и с татко щях да се заема утре.
А тази вечер? Тази вечер всичко се свеждаше до Бранди и мен.
Излязох рано на следващата сутрин, измъкнах се от закуска с бележката на Хедър, мушната в задния ми джоб. Бранди попита къде ще ходя, но аз отговорих само, че няма да се бавя.
Лия броеше пари на касата, когато влязох, и вдигна поглед при звука на звънчето над вратата.
— Аспън — учуди се тя и пъхна малка купчинка петачки в едно отделение. — Здрасти.
Вместо отговор просто вдигнах хартиения плик. За миг тя погледна объркана, но после се усети. Затвори касата с бедро, излезе иззад щанда и дръпна плика от ръката ми.
— Прочел си го вече — каза тя и се намръщи на скъсания ръб на плика. — Нали?
— Добро утро и на теб — казах, леко подразнен от тона й. Все пак й бях направил услуга, като го потърсих, нали?
— Тя го написа за мен, не за теб — каза тя. — Не биваше да го четеш.
— Виж, трябваше да разбера какво става…
— Писмото е мое — каза тя. — Нямаше право да го четеш преди мен.
— Този младеж притеснява ли те? — чух познат глас зад гърба си. Беше Хари, собственикът на магазина, чието изражение представляваше смесица от шеговитост и нещо друго.
— Не — отговори Лия и разтърка чело с ръка. — Съжалявам. Не спах добре снощи. Имаш ли нещо против да използваме задната стая за малко?
Хари посочи празното пространство пред нас.
— Ще те извикам, ако се струпа твърде много народ.
Лия не отговори, само кимна и тръгна към дъното на книжарницата. В този момент се замислих, че каза използваме, така че я последвах.
Тя ме поведе през завеса с мъниста в стил седемдесетте в мърляво антре с метални етажерки, претъпкани с книги повече, отколкото бих си представил, че е възможно. Накрая се озовахме в тесен офис, достатъчно голям да побере само стол на колелца, бюро и още една тясна етажерка. На бюрото лежеше свита оранжева котка, положила глава върху твърда компютърна клавиатура. Примигна няколко пъти срещу мен, но накрая отново заспа.
— Това е Чехов — представи го Лия и нежно прокара длан по гърба му. — Най-мързеливото същество във вселената.
— Здрасти, Чехов — поздравих и го почесах бързичко зад ухото. Не ми обърна никакво внимание.
Лия седна на единствения стол, стисна устни и започна да чете. Часовникът на стената тиктакаше. Котката мъркаше тихо в съня си. Облегнах се на касата на вратата и се загледах в Лия.
— Паразит — промърмори тя след малко, а после отново се умълча. Не можех да преценя дали съзнателно беше прочела думата на глас.
Тя обърна листа от другата страна.
След още малко промърмори:
— Супердраматично наистина — сега примигваше по-бързо. Зачудих се дали не трябва да си тръгна.
Накрая се разсмя леко сълзливо, докосна косата си и вдигна поглед към мен. Като че ли искаше нещо. Носни кърпички? Твърдение, което магически ще я накара да се почувства по-добре в цялата тази история? Прегръдка?
Наложих си да заговоря. Успях да измънкам само:
— Е… да. Това е писмото.