Пренебрегнах предупредителния глас, да не говорим за кръвнишкия поглед, който оранжевият котарак беше отправил към нас, заобиколих бюрото и протегнах ръце към Лия. Тя потрепна, когато докоснах рамото й. Все пак не се отдръпнах. Само леко й се усмихнах и оставих следващия ход на нея.
Мина секунда. След това втора. Тогава Лия се размекна в прегръдката ми и опря буза на рамото ми. Сълзите се просмукваха в тънката материя на ризата ми.
— Дори не успях да й кажа, че съжалявам — измърмори тя, а гласът й звучеше приглушен в силната ми прегръдка. — Толкова много пъти… в училище и из града… виждах я и… изглеждаше толкова самотна и… но… просто не можех да го направя…
— Всичко е наред — казах, защото това се очаква да кажеш в подобна ситуация. Не е ли така? — Спокойно. Всичко е наред.
— Не, не е — възрази тя, избута ме назад и ме погледна с тъмните си, пълни със сълзи очи.
И преди да съм измислил как да й отговоря, Лия ме целуваше.
Лия
ме
целуваше.
Тогава и аз отвърнах на целувката й. Устните й, долепени до моите, гърдите й до моите, дланта й в косата ми, моята на гърба й, пръстите ми забити в мускулите на гърба й, светкавиците, които прехвърчаха в мозъка ми и набираха все по-голяма мощ с всеки изминал миг.
Целувка с Лия не беше възможна. Така си бях мислил, защото не беше мой тип и беше доста груба, а и ми се струваше, че не ме харесва особено. Изобщо не беше вариант, макар да беше невероятно привлекателна, тъй като имах цял куп други грижи. Имах приятелка за бога. Излизах с момичето на мечтите си. Затова определено не беше вариант.
Докато внезапно не се превърна точно в това.
Тя се отдръпна първа, остави ме с разтуптяно сърце, неспособна да изрече нещо с уста и празни ръце. Изглеждаше спокойна. Леко смутена, някак замислена, но спокойна.
И аз трябваше да бъда спокоен. Достатъчно, че разумът да напомни на тялото ми, че това е повече от ужасно. Че не мога да целувам други момичета. Че обичам Бранди и винаги, винаги ще бъде така.
Чехов беше спокоен. Поставих длан върху козината му, поставих безименния си пръст върху нашийника му, сякаш не бе нещо необичайно, проникнах през него и открих ленивото му хладнокръвие на самата повърхност.
Взех мъничко от него, запазих го за себе си, а след това отместих ръка.
— Така че… — промълви Лия, загледана замислено в мен. — Да.
Устоях на невероятно силния копнеж да потъркам мустачетата си с ръка. Точно заради това не се свързвах с животни особено често. Заради замайването от достигането имаше няколко секунди, в които ме обземаше дезориентиращото усещане, че съм покрит с козина.
— Да — отвърнах едва-едва. — Хм — отново сведох поглед към Чехов. След това се обърнах към Лия. — Знаеш, че имам приятелка, нали?
— О, да. Съжалявам — тя въздъхна тежко и разтърка челото си с длан. — Нямах намерение да ти се нахвърлям така.
— Няма проблем — отговорих. — Просто… ами… всъщност изобщо не очаквах да направиш нещо подобно.
Тя поклати глава и опря два пръста в горната си устна.
— Честно казано, и аз самата не съм очаквала да направя подобно нещо. Извинявай. Не съм имала скрити помисли.
Нещо ме стегна в гърдите.
— Всичко е наред — успокоих я, макар да не беше така. Като се замислих, изобщо не беше наред. Все пак продължих в същия дух. — Можем да се престорим, че не се е случило, нали?
— Не, не можем — каза тя и съвсем леко се засмя. — Не съм много добра в самозалъгването.
— О! — отвърнах аз. И какво можех да отговоря? — Поне не казвай на Бранди.
Лия присви очи.
— Точно така. Бранди. Това момиче знае ли изобщо нещо за теб?
— Какво искаш…
— Не е наясно с ненормалните ти магически способности. Възнамеряваш да я лъжеш за целувката с мен.
— Ти беше тази, която ме целуна — напомних й.
— Ъъ, да, но ти отвърна на целувката ми — каза тя. — Е, още нещо? За всичко ли я лъжеш просто така?
Не, не за всичко. Но лъжите относно проникването в съзнанието бяха достатъчни, предвид факта че бях крал от Бранди толкова пъти.
— Обичам я — настоях аз. — И това вече не е лъжа.
Тя кимна.
— И аз обичам друг — каза и пристъпи към мен. Твърде близо. — И това е единственото, за което наистина лъжа.
Джеси. Да. До признанието си, направено едва преди няколко минути, тя се беше опитала да ме убеди, че двамата са само приятели.
Погледът й отново пробяга по писмото, оставено на бюрото и разкриващо купища тайни. Докосна ръкава ми, а после премести ръката си нагоре и я отпусна на рамото ми. Лицето й беше тъй близо до моето. Очите й бяха тъмни, устните плътни и съвършени, а точно над лявото ъгълче на устата й си седеше онази мъничка бенка. Същата, която се бях опитал да открадна.