— Оу! — извика тя и размърда крака в ръцете на Тео.
— Извинявай — каза той притеснен. — Твърде силно ли те натиснах?
— Да — каза тя и седна изправена. Отпуснах хватката около раменете й, но цената не беше висока предвид края на проклетия масаж на Тео. — Просто… изведнъж ми дойде прекалено. Хей, не трябва ли да тръгваме? Ти каза, че искаш да се видиш с Кори.
Лека усмивка се прокрадна върху устните на Тео.
— Да. Трябва да потегляме. Аспън, имаш ли нужда да се преоблечеш?
Езерото. Лодките. Почти бях забравил.
— Така, сега наистина не изглеждаш добре — Бранди стана и долепи длан до бузата ми. Беше толкова топла. Изглеждаше притеснена. — Може би ще е по-добре да останеш у дома днес. Почини си. Пийни малко вода за разнообразие.
И да я оставя сама с Тео? Вече си представях как Тео прави тройка с Кори и Бранди по средата на езерото.
— Не, само ми дайте секунда да…
— Хей, човече, остани тук — този път и Тео се изправи и също изглеждаше загрижен. Не лицемерно. Не беше сякаш се опитваше да се освободи от мен, за да може отново да отмъкне Бранди за себе си. Беше просто загрижен. — Все пак сме в лятна ваканция. Гадно е да си болен през лятната ваканция. Вземи някакви лекарства и ще се видим по-късно.
Можех да се доверя на Тео, нали? Още повече, можех да се доверя на Бранди. Тя не беше от хората, които ще си позволят да кръшкат, защото имат нещо повече от приятелски чувства към някой друг.
За разлика от теб, обади се едно гласче в съзнанието ми, на което безмълвно наредих да мълчи.
На тях казах:
— Добре. Може би е добра идея. Поздравете Кори от мен.
— Непременно — обеща Тео и тръгнаха.
Не бях чул баба или леля Холи, когато се прибрах преди малко, но проверих, за да бъда сигурен. Къщата беше празна. Не можех да отлагам повече. Трябваше да се обадя на татко.
Той отговори на второто позвъняване.
— Аспън — гласът му беше пълен с топлина. — Чудех се кога ще те чуя! Как е в горната част на щата?
— Добре — отговорих.
— А Холи?
— Още… тъгува — казах. Всъщност през повечето време ми се виждаше по-скоро пияна, отколкото депресирана, но нямаше нужда да го уведомявам за такива неща. Освен това разговорът щеше да тръгне в съвсем друга посока, не в тази, която аз исках.
— Тате?
— Какво има?
Седнах на канапето, където Тео беше седял досега. Преметнах свободната си ръка на възглавниците.
— Някога крал ли си спомени от мен?
Последва дълга пауза. После гласът на татко прозвуча колебливо:
— Кое те кара да мислиш, че бих направил нещо подобно? Имаме правило…
— Просто отговори на въпроса. Спомени. Крал ли си от тях?
Татко звучно преглътна.
— Само когато съм го смятал за необходимо. Когато е било за твое добро.
— След погребението на Хедър, нали? — попитах. — Баба казва, че смъртта й ми се е сторила подозрителна и съм се опитал да открия какво всъщност се е случило. Не си спомням нищо от това. Мама също! — добавих аз, щом изведнъж в съзнанието ми съвсем ясно изникна един телефонен разговор, проведен скоро след като ни беше напуснала. — Мама каза, че съм плакал. Не си спомням да съм плакал. По дяволите, тате, какво става?
— Обрах периферията на тъгата ти — призна татко толкова нежно, че ме побиха тръпки. — Никога не си се справял лесно с тъгата. Не, изразих се твърде меко. Дори терапевтът ти каза, че момчетата на твоята възраст обикновено преодоляват нещата доста по-бързо, че трябва да потърсим по-ефикасни методи…
— Моят терапевт?! — ръката ми вече трепереше, телефонът почти се тресеше. — Кога съм имал терапевт?
Татко мълчеше.
— Ами Скалата?
— Какво имаш предвид?
— Какво ще стане ако се срине? Какво ще стане наистина, не ми пробутвай глупостите за унищожаването на Три Пийкс. Знаел ли съм го? Ти ли ме накара да забравя?
— Караше те да сънуваш кошмари — отвърна татко с леко отчаяна нотка в гласа. — Не знаех как иначе да ги накарам да спрат.
— Кошмари? Стига. Не може да е било толкова зле.
— Определено звучеше зле, когато беше осемгодишен. Казах на Холи, че си твърде малък, за да знаеш подробностите. Но тя не ме послуша и въпреки всичко ти каза.
— Какво ми е казала?
— Аспън… не става дума за града — отговори татко.
Намръщих се в мрака на дневната.
— Как така?
— Ако Скалата се срути, няма да опустоши града. А нас.
Поклатих глава.
— Какво искаш да кажеш? Кои нас?
— Семейството ни — каза той. — Всички потомци на Уилоу. Ако допуснем Скалата да се срути, тя ще погуби и нас.