Спомням си как си казах, че, разбира се, беше злонамерен. Можеше да ме изяде на една хапка и точно това възнамеряваше да направи. Всяка частица от мен копнееше да избяга, но по някаква причина стоях като закован. Бях прекалено уплашен.
Тогава татко ме потупа успокоително по рамото, обърна се към жената и попита:
— Може ли?
Жената кимна, а татко се наведе и погали кучето. Скачането и лаенето изведнъж бяха заменени от душене и близане и кучето се превърна от потенциален убиец в дружелюбен домашен любимец, който отчаяно търси внимание.
Приближих се малко по малко, докато най-сетне и аз се престраших да го погаля.
Беше хъски. Името му беше Бентън, двете му очи бяха различен цвят, а козината му беше ужасно мека.
— Все пак въпросът не е в това — продължаваше мама. — Не можеш просто да прилагаш магията си, за да оправяш нещата всеки път, щом изникне проблем.
— Стига, Ани, ти видя колко уплашен беше той…
— Страхът е част от живота — отвърна мама. — Неприятно е, но така стоят нещата. А ако винаги се правиш на господин Поправям всичко всеки път, щом той се изплаши от нещо, никога няма да се научи да се справя със страховете си сам. Това ли искаш?
Страх. Кучето. Татко прилага магията си, за да оправи нещата. Е, това обяснява защо хъскито Бентън изведнъж стана толкова дружелюбно — татко му беше отнел злобата. Защо мама мисли, че татко е направил нещо лошо?
— Разбира се, че не — отговори с въздишка той.
В този момент се разкашлях. А може би кихнах или нещо от сорта. Не си спомням точно. Помня само, че мама бързо се появи зад ъгъла и ме спипа.
— Нали знаеш, че трябваше да си в леглото преди половин час — смъмри ме.
Местех поглед от мама към татко. Реших, че няма смисъл да споменавам какво съм чул.
— Жаден съм — казах. — Само исках малко вода.
Мама ми донесе чаша с вода и ме изпрати обратно в стаята и аз се замислих за Джофри, мъничкото ни корги, което беше умряло преди почти година. Все още много ми липсваше — но повече от всичко ми липсваше да си имам домашен любимец. Заспах, чудейки се след колко ли време е подходящо да започна да моля родителите си за мое собствено хъски.
12
Татко звъня няколко пъти, но аз не вдигнах телефона. Накрая престана да се обажда, но изпрати съобщение:
Добре ли си?
Отговорих — Да — и отидох в кухнята да си направя кафе. Имах твърде много за премисляне, та да ми стигне само една чаша.
Двайсет минути по-късно осъзнах, че дори две чаши нямаше да ми стигнат. Затова легнах да спя. По някое време ме събуди телефонът. Беше леля Холи.
— Ало? — отговорих аз с прегракнал глас. Очите ми бяха сухи, защото бях забравил да си махна контактните лещи. Дрехите ми бяха гнусно залепнали за тялото ми. Вратът ме болеше без причина, както обикновено.
— Аспън, има процеп, който трябва да поправим. Мами казва, че е спешно.
Мами. Защо леля Холи я нарича така? Коя беше Уилоу, по дяволите? Трябваше да попитам. Не биваше да прекъсвам разговора толкова бързо. Трябваше да изцедя информация от татко, но мозъкът ми буквално беше изпушил.
Е, сега беше прекалено късно. Имаше процеп в Скалата и трябваше да си свърша работата.
— Веднага идвам — отговорих и се пресегнах за капките за очи.
— Добре — каза леля Холи и затвори.
Затътрих се надолу и се опитвах да се разсъня. Леля Холи и баба — Уилоу — ме чакаха до вратата.
Беше ми странно да ходим при Майското дърво по светло. Някак по-обикновено. Не толкова магично. Особено в момента, в който баба инструктира леля Холи да се оглежда в мига, в който излязохме от гората на Майското поле. При все че нямаше риск да срещнем някого през нощта, посред бял ден положението беше напълно различно. Хората си правеха пикник на полето. По дяволите, аз самият бях направил пикник там.
За наш късмет нямаше никого, поне засега.
Леля Холи зае позиция между дървото и пътя, а аз последвах баба и я наблюдавах как оглежда нещата, оставени под него.
Името на баба ти е Айви. Знаеш това.
— Един предмет. Дар, не боклук. Нещо значимо — тя започна да обикаля дървото обратно на часовниковата стрелка и в един момент зърна нещо. Посочи го и каза: — Това. Вземи го, моля те.
Беше масивна гривна — широка колкото маншет — направена от кожени ивици, преплетени заедно, така че образуваха сложна плитка. Стори ми се позната, но не успях да се сетя откъде. Все едно. Нямаше голямо значение.
Щом се прибрахме и се подготвихме да започнем, баба ми кимна да бъда пръв.