— Моето име съм аз самият — изрекох и пуснах листото си от трепетлика в огъня — и давам и двете без корист.
Листата от зеленика, върба и дъб го последваха. Огънят премина през синьо-зелено към тюркоазено, а камъкът от Скалата под дървата засия, щом се нагорещи.
Баба кимна към гривната, а аз я взех, затворих очи и се свързах с нея.
Боже, странно беше да правим това, докато слънцето се процеждаше иззад завесите.
— Нещо малко и точно — каза баба. — Нещо, чиято липса никога няма да се усети.
Съсредоточих се. Имаше блясък, който оцветяваше спомена на гривната за нейния собственик. От женски пол, веднага го разбрах. Гривната беше подарък от човек, когото обичаше. Член на семейството? Не — гадже. Приятел, когото обичаше ужасно и страстно, а след това внезапно никак. Сега бяха само приятели.
Изплуваха подозрения; проникнах още по-навътре. Потърсих героинята в тази история.
И ето я и нея. Бранди. В този момент си спомних как ме попита за традицията на града и Майското дърво. Как остави нещо въпреки протестите ми. Отказа да каже какво е било.
Отворих очи и отдръпнах волята си от гривната.
— Какво? — попита леля Холи, видимо подразнена.
— На Бранди е. Не можем да крадем от нея.
Баба само наклони глава на една страна.
— Защо не?
— Тя е моя приятелка. Ето защо — баба като че ли никак не се трогна, затова продължих. — Освен това дори не живее тук. Просто повярва, че е странна местна традиция. Дори не я остави под Майското дърво.
— О, Аспън — баба се пресегна и докосна бузата ми. Ръката й трепереше. Беше го обяснила с тремор. Следствие от остаряването.
И все пак се отдръпнах.
— Какво има? — попита тя.
— Н-нищо — отвърнах, тъй като не бях съвсем сигурен защо докосването й ме извади от равновесие. — Просто…
— Просто това са старите ръце на баба ти — довърши вместо мен, поклати глава, размърда пръсти и въздъхна.
— Никога не остарявай, Аспън. Е, та какво казваше? Нещо за новите скрупули, които те спират да крадеш от приятелката си?
Ах. Да. Жената, която не беше моя баба, знаеше добре какво бях направил с чувствата на Бранди. Или поне знаеше достатъчно, че въпросът й да уцели право в целта.
— Семейството е на първо място, Аспън — продължи тя, а леля Холи ме погледна изпод свъсените си вежди.
— Никога не забравяй това. Семейството е на първо място, а щом си член на това семейство, изпълнението на желанията на Скалата е с приоритет. Само ние можем да предотвратим рухването й. Затова щом Скалата иска точно тази енергия, трябва да й дадем точно нея.
Ако рухне, няма да погуби града, а нас.
— Разбираш ли? — попита баба.
Разбирах, че има неща, които не ми казва. Разбирах, че щом ритуалът приключи, ще задам въпросите, които трябва да задам.
— Да — отговорих. — Разбирам.
И потърсих път към гривната, търсейки нещо малко. Малко и точно. И ето че го открих: Едничък спомен, неразривно свързан с предмета, в който беше притаен. Моментът, в който Тео беше подарил тази гривна на Бранди. Беше й я купил от уличен търговец напълно спонтанно, след като беше разбрал, че й харесва. Бранди веднага я беше сложила на дясната си китка, а после я беше преместила на лявата, за да скрие съзвездието от лунички, които никога не беше харесвала особено…
Аха. Идеално. Обгърнах с волята си мъничкото съзвездие и го дръпнах много внимателно, а после го пуснах в огъня. Леля Холи го изпрати към Скалата. След няколко дълги секунди баба кимна и каза, че сме приключили.
— Добре се справи, Аспън — похвали ме тя.
Погледнах я. Работата беше там, че приличаше на леля Холи. И на татко. Всички те имаха същата заоблена брадичка, която бях наследил и аз, и сини очи, каквито нямах. Толкова дълго я бях смятал за майка на татко. Наричах я бабо, за бога. А тя никога не ме поправи.
— По-рано говорих с татко — казах.
— О? — отвърна тя. Леля Холи се спря край камината.
— Ти беше права. Откраднал е спомените ми. Цял куп, ако трябва да бъда точен.
Леля Холи ме изгледа изпитателно.
— Въпреки правилото?
— Предполагам, че не го е грижа — отговорих. — И все пак има нещо, което не си спомня да е крал. То… всъщност става дума за теб, бабо. Уилоу. Ами… имам предвид… имам предвид, коя си ти?
— Не те разбирам — промълви тихо тя. Леля Холи стоеше като вцепенена.
Изведнъж се почувствах толкова незрял. Като хлапе, изправено пред двама възрастни, които не разбират, че то казва на едната „Ти не си моята баба“.
— Името на баба ми е Айви — продължих. — Починала е, когато съм бил на шест. Баща ми е откраднал скръбта ми по нея или нещо от сорта… но само това. Не си спомням да е умирала. И жива не си я спомням — поех дълбоко въздух. Ето я и самата истина. — Мислех, че ти си моята баба.