— Майското дърво? — предположих. Тя кимна. — Но… то изобщо не е близо до Скалата сега.
— Очевидно е било преместено — обади се леля Холи.
Уилоу се съгласи с нея с поглед.
— Беше преместено няколко години по-късно. Дървото привлича хората, приканва ги да оставят нещо от себе си, както го направиха моите деца — в миналото някои дори приемаха мястото за свещено. Но близостта му до Скалата плашеше хората. Чак след като преместихме дървото, разпръснатата ни общност се превърна в градче.
— Чакай, да не би да искаш да кажеш, че Три Пийкс съществува заради Майското дърво? — попитах.
Уилоу сви рамене.
— В действителност преди това не е имало причина да се образува селище. Пристигнаха хора и някои от тях останаха — тя се усмихна закачливо. — Получи се добре. Иначе щяхме да бъдем доста самотни.
— Не можехте ли да се преместите някъде другаде? Имам предвид, ако сте били самотни?
— Това беше първоначалният план — каза Уилоу. — Да отидем на запад, както казах по-рано. Опитахме да тръгнем още на следващия ден. Скалата ни спря. Или по-точно, спря мен. Щом усети, че искам да се отдалеча от долината, почувствах гласа й в съзнанието си. Нейният глад. Почувствах цепнатина в камъка, която можеше да бъде поправена единствено чрез магията на децата ми.
Защото, разбираш ли, това е била сделката, която беше сключила Скалата. Изпълнила е желанието на децата ми, а в замяна им е дала способности, с които да я опазят жива. Стига да приемем, че наистина е жива, разбира се.
— Имаш предвид свързването — казах. — Значи оттам идва всичко? Скалата е дала на децата ти силата да крадат разни неща?
Уилоу кимна тържествено.
— Точно така. И оттогава насам е все така. На мен е възложено да се вслушвам в гласа на Скалата. От потомците ми се иска да изпълняват желанията на Скалата. На децата ми, на децата на децата ми и така нататък.
Усмивката й стана леко колеблива, докато се наместваше в креслото.
— Няма да се преструвам, че работата ни не е мръсна. Крадем неща от хората и храним Скалата с енергията им. Но е необходимо — тя погледна топло към Холи. — За да предпазим семейството си, трябва да го направим.
Мръсна работа. Това беше интересно. Никога преди не я бях чувал да казва нещо лошо за ритуала. Но едва ли това беше най-същественото в историята, която ми беше разказала.
— Значи ти си безсмъртна? — попитах. — Затова ли ни караш да крадем спомените на хората за теб?
Тя кимна.
— Много съжалявам. Наистина мислех, че знаеш причината. Или по-скоро си спомняш причината. Не съм целила да те заблуждавам.
— И… си умряла. Наистина си умряла?
Уилоу затвори очи, а пърхащите й мигли хвърляха странни сенки върху бръчките по бузите й.
— Усетих как костите ми се трошат. Почувствах как гръдният ми кош хлътва. Не беше приятно да умра.
Отново усетих заплашителни тръпки, но ги прогоних.
— И значи… какво всъщност си ти? Зомби?
Тя отново ме погледна и се надигна в креслото.
— Аз съм твоето семейство, Аспън. Само това има значение.
Най-сетне и леля Холи заговори.
— И двете сме твое семейство, Аспън. А това, че сме семейство, означава, че имаме задължения един към друг. Разбираш, нали?
Кимнах.
— Да не крадем един от друг. Да, очевидно е така.
— Не. Имам предвид, да, разбира се, но не само това — леля Холи изглеждаше така, сякаш всяка дума й причиняваше болка. — Ние… имаме въпрос към теб.
— Холи — прекъсна я рязко Уилоу. — Едва ли сега е най-подходящият момент.
— Подходящ е колкото и всеки друг — не се даде леля Холи. — Аспън, би ли обмислил… дали… Хедър беше…
Гласът й пресекна колебливо. Стомахът ми взе да се свива.
— Холи се опитва да каже — намеси се Уилоу, — че ритуалът на триадата има нужда от трети човек. Постоянен, а не просто поредица от роднини, които проявяват любезността да останат за седмица-две. Имаме нужда от някой, който да остане. Някой, който разбира важността на ритуала…
— Някой, който наистина контролира магията — обади се отново леля Холи. — Не като баща ти например. Или, опази боже, като Кала с нейното невероятно его.
— Ще можеш да каниш приятелите си на гости по всяко време — обеща Уилоу. — Вече ти показахме, че са повече от добре дошли.